Параклисът — глуповато артистичен, отвътре се чуваха наивистични химни, изпълнявани от тъпо детско хорче. Млад свещеник, плешив и нисък колкото дете, се запъна, докато произнасяше името й, а после направи няколко паузи, изчитайки останалото за покойната. Ковчегът бе сложен върху подпори, които повече приличаха на столове, и още преди да почне службата, Начо Пуентес тихо подхвърли с шеговит тон, придавайки си важност: „Няма бюджет.“ Но не се засмях. Стана някак изведнъж, чувствах се освободена от театъра, а той изчерпваше всичко.
Или почти. Мигел ме прегърна и искрено, на няколко пъти, ми каза „обичам те“. В един момент, след като церемонията започна, бедната Нели истерично се разплака. Беше събрала косата си и изглеждаше състарена с поне двайсет години. „Сега тя ще има нужда някой да я гледа“, си помислих. Мъката на Нели, единствената истинска приятелка, която Клаудия бе имала в живота си, неочаквано ме впечатли. Може би защото й завиждах. Исках да мога да изразя онова, което изпитвах към тия политици, агенти и профайлъри, които се правеха на ужасно опечалени. Парадоксално, но факт, единствено Нели, зрителката сред толкова актьори, даде воля на чувствата, които я душаха.
Никой не пристъпи напред и не взе думата, както в погребенията по американските филми. Ние в Испания нямаме подобни навици. Освен това не беше лесно да се каже каквото и да било за Клаудия. В биографията й нямаше, за разлика от болшинството от нас, големи семейни трагедии, разведени родители, дори не бе и родом от Валенсия, трудно детство и разни такива. Дженс си я беше подбрал да си я направи точно каквато искаше, по своите мерки, и това бе единственото, което в края на краищата остана.
И също така, доколкото аз вече знаех, я бе съсипал без остатък.
Моята ярост обаче не бе насочена единствено към Дженс или хората, под чието крило той бе съществувал, мразех и себе си.
Беше ми трудно да си го призная, но бях причината за изравянето на кошмара Клаудия, след дълго забвение. Ала и не намирах утеха в мисълта, че истината е за предпочитане, защото истината бе пред мен и се състоеше в мизерен ковчег, пълен с купчина обгорели кости на едно момиче, предадено от своите началници. („О, скъпа — щеше да изрече Начо Пуентес, — ти изгоря действително в своята работа.“) Чувството за вина бе непоносимо.
Вероятно именно на него се дължеше онова, което впоследствие се случи.
— Амин.
Кратката церемония приключи, свещеникът излезе от олтара през една странична врата и първата редица опечалени се изниза. Падиля, по черно сако и черно поло, съпроводен от Олга Кампос и още някакъв служител, чието име не си спомних, мина покрай мен, погледна ме бегло и въздъхна. Всичко се свърши — заключи тъжно.
Докато го казваше, останалите от свитата, в това число и госпожата, която изпълняваше ролята на майката, обърнаха гръб на ковчега още преди да го изнесат, което не можах да издържа.
Всичко се свърши.
Освободих се от ръката на Мигел и със зачервени очи под черните очила, които си бях сложила, извиках:
— Не, не се е свършило всичко. — Гласът ми трепереше. — Едва започва. — Падиля се закова на място, въпреки че изглеждаше далеч по-малко изненадан, отколкото би бил, ако бе невинен. Кръглото му лице бе избледняло и състарено. Предположих, че го мъчат угризения, както е било и с Алварес, и това ме окуражи да продължа. — Ще стигна до дъното, Хулио. Това ще е последното, което ще направя, преди да зарежа тази шибана работа, и ти се кълна, че оттук нататък няма да можеш да седнеш в шибания си кабинет, без да се сетиш за мен… Ще съм като трън в дебелия ти задник…
— Нищо не разбирам, извинявай — изрече, премигвайки, Падиля.