За нещастие никак не успявам да се владея, когато давам свобода на истинските си чувства. Винаги губя контрол, като Кориолан, гордия воин от произведението на Шекспир. След тая престрелка с точни изстрели започна някаква абсурдна караница:
— Още не знам дали тая история със сестра ми има нещо общо с Клаудия… Смятам, че да… Мисля, че съм сигурна… Ще събера доказателства, предупреждавам те…
— Диана, господи… — мрънкаше Мигел зад гърба ми.
Не говорех високо, но въпреки това вече имахме публика. След като се увериха, че майката на Клаудия е излязла, Сесеня, Олга, Начо и Монтемайор се бяха извърнали и ни гледаха.
— По-добре си иди и си почини — каза кратко Падиля. — Изтощена си.
— Искаш ли да ти я разкажа цялата тая игра аз? — Бях се доближила до него толкова, че синята ми блуза се опираше в сакото му. — Да им разкажа ли на Сесеня и на Олга как Клаудия падна в дупката, или те вече знаят? — Падиля завъртя глава, сякаш за да покаже, че дори не е необходимо да ми отговаря, и се отдалечи, следван от гласа ми. — Клаудия умря, аз обаче не съм! Чуваш ли ме? А и още не съм паднала вътре! Остави ме… — Отблъснах ръката на Мигел, но като видях лицето му, ме обзе срам. — Съжалявам.
— Диана, искам да говоря с теб, само че не тук.
— И аз искам да говоря с тебе — заявих му решително. — Да си тръгваме.
Празната църквичка ме задушаваше с мириса на погребални венци и букети, но мрачният студен октомври навън ме освежи. Служебните коли си заминаха и останалата част от недотам официалната публика мудно се отправи към паркинга. Вътре вече нямаше никой.
Или почти никой.
Познах го веднага. Тъмен силует, който се движеше, накуцвайки, към изхода. Привидно бавно, но бе достатъчно далеч, за да се досетя, че е присъствал на церемонията още от самото й начало, седнал някъде на последните редове, така че при първа необходимост да напусне.
„И напълно дискретно, нали? О, да, най-вече дискретно.“
Взех светкавично решение, разговорът ми с Мигел можеше да почака, а нямах представа кога щеше да ми се предостави подобна възможност. Целунах го, обещах му, че още същия ден ще го потърся, и без да се задълбавам в отговори на въпросите му, се завтекох след призрачната сянка.
— Господин Пийпълс! Тръгвате ли си? Ще пропуснете тържеството? Падиля ни е поканил всички да честваме успеха на операцията с Ренар…
Виктор Дженс едва забележимо забави крачка, макар че споменаването на името на Ренар го накара да се вдърви. Бе облечен целият в черно от главата до краката: шапка, палто, ръкавици. Гледан в гръб, само бялата му коса се развяваше между шапката и яката на палтото. Лакираното дърво на бастуна му просветваше в мрака.
— Диана… — промърмори, като че ли произнасянето на името ми му причиняваше болка в слабините. — Нямам желание да разговарям с теб, мила.
— Именно. Така ще разберете какво е да правиш нещо без желание. — Препречих му пътя. Бях готова и на повече, ако станеше необходимо. — Искам си сестрата, Дженс.
Последва кух смях.
— Никога не съм се и съмнявал, тя е слабото ти място. Как е Вера?
— Ще ви кажа, след като ми кажете къде е. — Опита се да ме заобиколи, но аз застанах точно срещу него. — Моля ви, върнете ми я и имате думата ми, че няма да ви издам, докторе…
Тая молба го стъписа. Погледна ме за миг. Носеше очила с толкова черни стъкла, че върху белезникавото му и кокалесто лице изглеждаха като празни орбити. Все едно ме наблюдаваше череп с нахлупено бомбе.
— Големият проблем на всички професионалисти — каза — е, че смесват чувствата си с работата. Наистина, скъпа, нямам намерение да разговарям с тебе. Уморен съм…
Можеше да му забия един юмрук в старческата физиономия и не уважението ми към него ме спря, а жестът, който направи със свободната от бастуна ръка, сякаш повика някого. Намирахме се до един страничен изход, а малко по-натам в бялата стена на църквичката имаше отворена метална решетеста врата и до нея паркирана тъмна кола с двама мъже, които чакаха отвън. Единият, як, приличаше на шофьор на камион, другият, хилав и млад, с войнствен вид, се доближи до нас, пъхнал ръце в джобовете на якето си.
— Да, докторе? — Източният му акцент се набиваше. — Госпожицата ли ви притеснява?
— Да, Васили — потвърди Дженс. — Изхвърли я, моля те.
Очаквах, че ще се опита да сложи ръцете си върху ми, и се подготвих. Но вместо това разтвори слабичките си крачка, вдигна ръце към гърдите си и разпери пръсти, а в същото време се преви в кръста и започна да премества тежестта на тялото си от единия крак на другия. Разпознах първите стъпки по Басиани в маската на Тайнството. Тия жестове и декорът на белия зид накараха кожата ми да настръхне и усетих тръпки, причинени от смътно удоволствие. Тая техника бе много, много ефективна за даване на отпор на агресии и осъществяването й от страна на младия човек бе сравнително добро. Само че бе допуснал една-единствена грешка. Малка, но фатална.