— Как си? — попита Олга.
— Добре — излъга. — Оцелявам.
— Съжалявам за случилото се. — И продължаваше да гали коляното му. — Не биваше да каниш Диана на церемонията.
— Не бях аз, а Сесеня. Реши, че трябва да присъства.
— Във всеки случай не каза нищо, което Сесеня още не е научил.
Падиля се съгласи.
— Диана ходи като откачена след случката с Воайора — прибави Олга нещо като обяснение. — А и това, дето изчезна сестра й, идва отгоре. Като че ли е паднала в дупката. Нужно е да се наблюдава отблизо. Не мислиш ли, че нещо трябва да се организира?
Тоя тон на Олга не мина незабелязано за Падиля.
Беше му известно, че и бившата агентка се опитваше да го манипулира, понякога успешно, с реторични въпросчета, които впрочем особено пасваха на профила му Молба. Стисна ръката на девойката, но онова, което преди всичко направи, бе да махне дланта й от коляното си.
— Хубаво, чуй ме сега, Олга…
— Казвай.
— Уморен съм. Мисля, че съм и грипав. Ще се заемеш ли с остатъка от делата за днес, а аз да спусна кепенците и да си отида вкъщи?
— Естествено, разбира се.
— Благодаря ти. Ще се видим утре.
— Утре аз също спускам кепенците, празник е. — Не се засмя, но бе готова да го направи, отвори уста, показа зъбите си и лицето й засия. — Забрави ли?
— Да, бе. Първи ноември. Смехория.
— Кое му е смешното?
Реши да не отговаря, защото нищо от онова, което си мислеше в момента, не можеше да мине за смешно. Като пристигнаха в Лос Гуардесес, си взе ноутбука и някои документи, сложи ги в куфарчето и си тръгна със собствената си кола. На връщане различи образите на зловещи тикви и космати гноми, напомнящи за Хелоуин. Точно така. Бе се случило в тази нощ. Празникът на маските. Трийсет и първи октомври, разбира се. „Тази вечер преди три години започна историята с Ренар — помисли си. — Случайностите в шибания живот.“
Малко преди да стигне до дома си в Артуро Сория, дъждът се усили. Чистачките се въртяха отчаяно и колата се нареди в предпразничното мадридско задръстване. При нормални обстоятелства Падиля щеше да изпсува и да натисне клаксона, но сега тия мисли и това проклето безпокойство го разсейваха.
„Трябва да бутнем тоя чифлик до основи… Само че всички се надявахме, че може да бъде ползван отново… Какви абсурди…“
Струваше му се невероятна постъпката на Алварес, който отвори кутията на Пандора с това самоубийство. И защо се обеси точно в тунела? Поради угризения на съвестта, беше го написал в прощалното писмо. И какви угризения три години след това? Дженс беше единственият, който носеше отговорността за тоя опит, и, което бе още по-лошо, в края на краищата се беше провалил. Колкото до Клаудия Кабилдо, тя бе агент, нали така? Агентите са, за да бъдат изпробвани и да влязат в употреба. Угризения? „Съчувствие към жертвите, към всички страдащи…“
Очите му се навлажниха и усети, че поради някакво странно съчетание на мисли в съзнанието му изникна дъщеря му Каролина. „За всички невинни, чийто живот е бил завинаги пропилян, по дяволите, съчувствие за…“
В тоя миг видя, че е пристигнал в Артуро Сория и е отминал къщата си.
И изпсува високо. Завъртя волана на следващото кръгово, за да смени посоката, и почувства ръцете си потни. Нищо чудно действително да е пипнал някой проклет грип.
Къщата бе от последните, които построиха след обновяването на тази стара улица, и притежаваше най-съвършените системи за сигурност. Имаше типичния вид на малка резиденция от богаташки квартал. Падиля набра кода от разстояние, вратата на гаража се отвори и той влезе с колата, докато навън дъждът не спираше да плющи. Зарадва се, като видя хондата на сина си паркирана вътре, защото това предполагаше, че се е прибрал рано. После се досети, че Алваро щеше да ходи на някакъв купон тази вечер и най-вероятното бе всеки момент да излезе. Това го потисна, понеже означаваше, че синът му ще тръгне с мотора и ще се прибере чак утре сутрин подгизнал от алкохол. Колкото и младежа да беше разумен, тая перспектива не му се понрави и се приготви за битка още щом прекрачи прага.
Алваро бе осемнайсетгодишен хлапак, висок и добре сложен, вадеше и слагаше музикални дискове в компютъра, за да си ги прехвърли на лаптопа, с цел да ги вземе със себе си. Бе на колене с гръб към вратата, дългите му крака стърчаха изпод бермудите. Видеото гърмеше.
— Намали го, Алваро — викна Падиля.
— Много рано си идваш, татко. — Едва-едва извъртя главата си, докато изпълняваше нареждането.