— Взех си почивен ден. Къде е мама?
— Не си е дошла. — Тоя път Алваро го изгледа и се усмихна. — Рано е.
— Да.
Жена му Ребека беше адвокатка и работеше в една кантора. Бе се запознал с нея навремето в Юридическия факултет, където и той самият бе изкарал няколко семестъра. Алваро понякога се шегуваше с него, като казваше, „че е учил всичко, което после в живота не е правил“: право, мениджмънт…
Всъщност иронията му бе намясто, защото нито една от тия дипломи не се изискваше, за да бъде назначен, а и психология беше следвал, след като бе поел шефския пост в Центъра по криминална психология. Вътрешният глас обаче му бе подсказал, че това е необходимо, и вероятно не беше сбъркал.
Свали сакото си, закачи го в гардероба в антрето и провери дали всички датчици на системата за сигурност, включително и сензорите за поведение, са включени. Беше неспокоен. Дори и тук достигаше шумът от плющенето на дъжда, който се изливаше като от душа в банята.
— Тая вечер ще излизаш ли, Алваро?
Синът му отново се обърна и го изгледа подозрително.
— Днес е Хелоуин, татко, имаме празник, какво ти става?
— Нищо, нищо. Какво реши в края на краищата за сестра си?
Алваро въздъхна дълбоко, а Падиля вътрешно се закле да не се интересува повече от личното му мнение.
— Татко, имаме среща с Мишел на площад „Кастиля“ в десет. Ще ходя с мотора. Нали ти казах, не мога да водя Карола.
— Можеш — отряза го Падиля по най-гадния начин, който счете за подходящ. — Ще вземеш колата на майка си, ще я заведеш в девет и ще ти остане достатъчно време да се върнеш за проклетия мотор и своята Мишел… После ще си я прибера аз. Сестра ти има право малко да се позабавлява.
— Чудесно, тогава си я закарайте вие.
— Не желая да споря. — И наистина нямаше никакво желание, но дочу момчето да му отговаря:
— Миналата седмица каза, че ще направиш всичко възможно да я заведеш ти!
Беше го забравил. Тоя удар под кръста го накара да почервенее и като мина покрай огледалото в антрето, видя плешивата си закръглена глава. А иначе не бе такъв. Какво му ставаше? Безпокойството, без никакво съмнение. Само че безпокойство от какво?
Реши да сложи край на спора и се запъти към спалнята, за да се съблече, тогава видя домашната помощница да излиза от стаята на Каролина и се досети, че дъщеря му се е прибрала от колежа и си е вече вкъщи.
Падиля й направи път и влезе при момичето с надеждата тук да си поеме въздух. Стаята бе светла и многоцветна. Каролина бе седнала на своя стол с електрическо задвижване пред статива с тънка четчица в ръка. Около нея, а и из цялото помещение миришеше на акварели. Стопли му се сърцето, като я зърна, и се изпълни както винаги с гордост: дългата права руса коса, наследена от Ребека, сините очи и кръглото лице — от него. Бе облечена с онази оранжева блуза и черното трико, дето й го препоръчаха рехабилитаторите. Един обективен наблюдател би решил, че това не е най-красивата девойка на четиринайсет в Испания, но Падиля смяташе, че красотата извира и от душата на човека. А Каролина, както отвън, така и отвътре, бе най-красивото нещо, което някога бе виждал.
— Здравей, тати, дошъл си рано.
— Здравей, душичке. — Продължаваше да му е нервно, миг по-късно обаче си даде сметка, че прекалява: гушна я с големите си ръце, целуна я по косата и я накара да престане да рисува.
— Какво има? — веднага го попита Каролина. Не спря да се усмихва, но с прокрадващо се съмнение. — Случило ли се е нещо в работата?
— Не, нищо. Радвам се да те видя.
Никога не говореше за работата си. Даже и Ребека не знаеше много-много, единствено, че ръководеше звено, което правеше психологически профили на криминални престъпници. Светът на всичките тия хора, агентите под прикритие, трябваше да бъде държан далеч от домашното огнище.
„Не, нищо. Нищо ми няма — се помъчи да си внуши, докато прегръщаше дъщеря си. — Днес погребахме колега и това ми опъва нервите. Но нищо не може да се направи.“ Да се приеме за правилно онова, което Виктор Дженс причини на Клаудия Кабилдо, би било грешка, и какво от това? Алварес също се беше съгласил, така че горе-долу ръцете му бяха чисти. И ако тоя глупак си бе намерил друго място да се беси, сега проблемът нямаше да стои на бюрото на Сесеня. А погледнато реално, и това не беше повод да се ядосва. Олга имаше право: правителството в момента знаеше, но не реагираше срещу онова, което се бе случило с Клаудия. Гледаха само как по-скоро всичко да бъде забравено. Колкото до Диана, ще се заемем с нея, ще й запушим устата с пари, както винаги се постъпва, или пък ще я оправим чрез Мигел Ларедо. Никой не се интересува от стари работи, камо ли от такива.