„Успокой се. Всичко е наред. Просто някои неща трябва да се доведат докрай…“
— И аз се радвам да те видя, татко — сърдечно каза Каролина. — Как ти се струва? — Посочи рисунката. Падиля я освободи от прегръдката си, но остана наведен над рамото й, за да я целуне по свежата буза, докато оглеждаше картината.
— Гениална е — заяви. — Само че ангелът е прекалено сериозен.
— Понеже е ангел. Нито се смее, нито плаче. Ще я нарека „Възкресение“.
— Страхотна ще стане, принцесо.
Падиля стоеше, загледан във фигурката, цялата в бяло, с разперени ръце и криле над морските вълни. С мъка си даваше сметка, че Каролина неизменно рисуваше морета или езера, сякаш по тоя начин се стремеше да преодолее спомена за онова нещастие на ръба на басейна в стария колеж, където по най-нелепия възможен начин падна и счупи гръбнака си. Ребека, жена му, бе уверена, че съпругът й вече не е същият, макар и да не бе в състояние да каже в какво. И точно тогава той пое поста в Центъра по криминална психология, чувстваше се достатъчно изпълнен с енергия и хлад, за да изпрати една девойка, вероятно на възрастта на дъщеря му, да залавя бандити с цената на това да бъде осакатена. Агентите затова са агенти, затова се захващат с тая работа, за да могат други момчета и момичета да живеят спокойно. По дяволите. Това е, което си мислеше, а и така бе мислил винаги. Злополуката с дъщеря му нямаше нищо общо.
И гледайки картината, си каза: „Възкресение“.
Момичето нещо му говореше:
— … да направя, но накрая реших да го оставя така…
— Какво?
Каролина изпръхтя полу на шега.
— Татко, мразя те, като не ме слушаш.
— Извинявай.
— Казвах ти, че исках да сложа Таиса в ръцете на ангела, но се отказах. Знаеш ли коя е? Таиса е жената на принца от оная книжка, дето ми я даде…
Спомни си. Беше й подарил едно книжле с разкази по драми от Шекспир, между тях и „Перикъл“. Това бе една от последните му пиеси, в нея имаше и приключения, и магии, и любов. Именно в тоя текст Дженс намираше ключа към неговата, на Падиля, филия, Молба, във впечатляващата сцена на срещата между главния герой и дъщеря му. Това последното, разбира се, не бе го разказал на Каролина.
— Чудесно е станало. — Опита се да не обръща внимание на неприятния спомен за тоя откачен мошеник. — Не е нужно да правиш каквото и да било повече…
— Татко, знам какво ти е.
Сериозността й го накара да я погледне отново. На двора Пирата, голдън ретривърът, лаеше в дъжда по минувачите.
— За празника тая вечер, нали? — каза Каролина. — Чух ви да се разправяте с Алваро и наистина не искам да ме води. Няма защо да се притеснява заради мен…
Иззвъня телефонът, бе далече, някъде извън стаята, и после се чу гласът на Алваро: „Татко, телефонът!“ Падиля целуна отново дъщеря си и тръгна към вратата.
— Ще говорим — рече, докато излизаше, — но ще отидеш на тържеството с класа, Карола, все едно кой ще те заведе. Сигурен съм, че ще си изкараш чудесно.
Дъщеря му се съгласи. За разлика от Алваро, тя не спореше никога.
Вероятно защото, както твърдеше брат й, „така или иначе, винаги постигаше своите намерения“. С тия весели мисли в главата и чувствайки се по-добър, се отправи към спалнята, където бе най-близкият телефон. „Непознат номер“, прочете на дисплея.
— Да — каза в слушалката.
И след няколко конфузни секунди я окачи обратно. Без съмнение ставаше дума за сгрешен номер.
Обърна се и отиде в кабинета.
„Няма нищо. Имам работа за вършене…“ Включи компютъра върху бюрото и отвори пощата. Влезе в една папка и веднага я затвори. „Не всичко, не…“ Върна се обратно в спалнята, тананикайки си някаква песничка, и се сети, че куфарчето с документите бе останало в колата. Но за това имаше време. Много време. Преди всичко трябваше да си почине. Взе слушалката.
— Телефоните — каза — изключени.
Проследи развеселен как диодите на отделните канали един след друг изгаснаха. После влезе в хола, където Алваро продължаваше да прехвърля дискове, които огласяха цялата къща, и изключи и сензорите за поведение. Измърмори, питайки се, загледан в сина си: „Не, още не. Всяко нещо по реда си…“
Отиде в кухнята. Амелия, домашната помощница, се взираше в таблото на микровълновата фурна. Падиля се наведе зад нея, издърпа един кашон и измъкна дълъг нож за рязане на месо. С него се насочи към момичето.