„Всяко нещо по реда си…“
Пусна Амелия на пода в червена локва, която изпоцапа обувките му, върна се в хола през другата врата и се приближи до сина си, обърнат с гръб към него, улисан в своите занимания.
Каролина Падиля доизпипваше тук-там картината, когато шум от нещо, изпотрошило се на парчета, идващ някъде от вътрешността на къщата, я накара да потрепне.
— Какво стана? — възкликна.
Не последва отговор. Или не я бяха чули, или инцидентът не е бил съществен, заключи, защото музиката на брат й продължаваше да се носи откъм хола. Отвън Пирата се дереше от лай, както никога, а дъждът не бе спирал да плющи.
„Амелия, разбира се, някой от нейните специалитети, пак запраща нещо на боклука“, си помисли с усмивка и се съсредоточи върху рисунката. Само че се почувства уморена, остави четката в малкия съд с вода при останалите и избърса ръцете си. Бе много внимателна, обичаше чистотата, подреждаше си вещите и стаята й блестеше. Преди години, когато родителите му се караха заради вечния безпорядък около него, брат й се бе подиграл: „Карола не разхвърля, защото не мърда от мястото си.“ Последва грандиозен скандал, викове, мама дори се разплака. Но тия жестоки думи изобщо не успяха да я засегнат. Много обичаше Алваро и беше убедена, че чувствата им са взаимни. „Лошото е, че е момче — разсъждаваше. — Момчетата са такива, тъпанари.“ Разбира се, че нямаше да бъде тя тази, която щеше да му провали празника тази вечер.
Хвърли поглед към часовника и се досети, че Амелия всеки момент щеше да чукне на вратата, за да й каже, че вечерята й е сервирана. На нея винаги й казваха, докато на брат й — не. Но Каролина не харесваше родителите й да се отнасят към нея по „специален“ начин. Понякога й се струваше, че за инвалидността й се грижеха повече, отколкото за самата нея: отделяха и време, и пари за най-различни средства за възстановяване и безсмислени терапии. Защо не можеха да я приемат такава, каквато бе? Това й досаждаше, както и онова, че не знаеше как да им го каже, без да ги обиди.
Стори й се, че някой стои пред вратата на стаята й. Сигурно Амелия. Който и да беше, не се осмеляваше да влезе. Запита се дали не е Алваро, дошъл да й пробута поредната си шегичка.
— Чувам те — викна на висок глас и с усмивка.
Отново не последва отговор. Включи управлението на стола и отиде до вратата, когато неочаквано нещо в картината привлече вниманието й.
Татко имаше право, ангелът наистина беше прекалено сериозен. Освен това се бе вторачил право в очите й.
Каролина, виж ме.
Защо го бе нарисувала такъв? Вече не й харесваше.
Дръжката на вратата бе започнала да се завърта.
Най-вероятно беше уморена, защото образът на ангела внезапно взе да я плаши. Прогони от главата си мисълта, че му е направила ръцете толкова дълги не за да й предложи убежище в прегръдката си, а за да я хване. Пръстите му бяха разтворени като на граблива птица.
Моя си, Каролина.
Какво имаше там в неговия поглед, вътре в тия очи?
Потисната от собствената си рисунка, тя не схвана в първия миг, че мъжът, който, накуцвайки, влезе, бе оцапан от главата до петите с кръв, нито пък забеляза ножа, също целия в кръв, но се взря в лицето му, по-скоро в очите. И секунда след като бе вдигната от стола й на колела и захвърлена върху леглото, и то с такава сила, че не успя дори и да извика, откри две неща.
Колкото и невероятно да изглеждаше, тоя мъж бе баща й.
Забеляза и друго, и то бе точно същото, което бе доловила в очите на ангела.
Удоволствие.
30
Остатъка от деня прекарах в догадки. И защо имах чувството, че Дженс крие нещо? Може би знаеше къде е Вера? А отвличането на Елиса? Не бяха ли свързани двете събития със случая Ренар?
Опитах се да говоря с Падиля, но в Лос Гуардесес ми казаха, че си е взел почивен ден, а с личните му телефонни номера не разполагах. Последната ми надежда бе Мигел. Ала той не отговори. Предположих, че се е върнал на работа, и оставих съобщение. В един момент, вече бе почнало да се смрачава, телефонът звънна, беше Мигел. Изглеждаше доволен, извини се, че не се е обадил по-рано, и предложи нещо, което не ми вършеше никаква работа. Да се видим в един мексикански ресторант, където бяхме ходили и друг път и ни бе харесало. Аз нямах никакво желание да излизам да вечерям, но той започна да ме уверява, че само иска да седнем на някое приятно място да си поговорим. В края на краищата се съгласих, сложих си якето и пристигнах преди него, след като прекосих целия дъждовен и студен Мадрид. Бе препълнено и трябва да си призная, че атмосферата вътре в навечерието на празника, спомените от други вечери, прекарани тук, както и няколкото глътки от коктейла „Маргарита“, който си поръчах, ме съживиха. И така, докато разглеждах менюто със снимки на ястията, една сянка над мен ме накара да вдигна поглед. Бе дошъл.