— Здравей, мила.
— Здравей.
Беше впечатляващ, с черната копринена риза и белия вълнист перчем. Усмивката насред подстриганата му брада, подобно на напитката, ме стопли. Дадох си сметка отведнъж, че бе добра идея да се срещнем тук.
Мигел се оправи набързо с поръчката и се посвети на мен. Бяха ни сложили на маса близо до кухнята, отдето се чуваха гласовете на персонала, но пък бяхме далеч от смеховете и възклицанията на клиентите. Така или иначе, докато говорех за Ренар, за срещата с Дженс и съмненията си около отвличането на Вера, светът изчезна напълно. Мигел галеше превързаната ми ръка, което ми напомни подобна сцена в един друг ресторант с Марио Валие, сякаш векове назад. Като свърших, въздъхнах дълбоко.
— Искаш ли да знаеш какво си мисля?
— Да, както навремето в „стаята на откровеността“.
— Мисля, че ти самата се набутваш в улица без изход, мила.
— Хубаво. Сега ми кажи ти знаеше ли истината за Ренар?
— Не. — Гледах красивите му очи и съзирах в тях единствено искреност, отражение на моята. — Не знаех нищо, кълна се. Но ще бъда напълно откровен, Диана. Не съм изненадан. Опити с такива като нас са правени в целия свят… Чакай, остави ме да говоря… Ако ме попиташ как го вмествам всичко това в собствената си етика, ще ти кажа: достойно за порицание, става ли? Така, а дали мисля, че трябва да се вдигне скандал, да се извикат вестниците, да се разкрие истината? Не, категорично не. Също така и че онова, което се случи с клетата Клаудия, няма нищо общо с Вера… Фалшифицирани компютърни данни? Извинявай, но бръщолевенията на един психар, минути преди да пукне, не ми се струват особено достоверни…
Тия думи до такава степен ме смутиха, че не отвърнах нищо. След малко казах:
— Мигел, професор Дженс инсценира залавянето на нашата колежка Клаудия и я измъчва цял месец в името на някакъв научен експеримент. И това според теб е единствено „достойно за порицание“?
— Всички сме минали през жестоки изпитания по време на нашето…
— Само че онова не е било от твоите смотани „изпитания“.
Околните обърнаха лица към нас. Предположих, със сатанинско удоволствие, че сред персонала има внедрени служители от тайните служби и че утре вестниците ще излязат със заглавия „Двама агенти арестувани в столично заведение, задето са разговаряли на всеослушание по поверителни проблеми пред порция начос с гуакамоле“. Погледа ми улови една девойка, която пробваше на ръката си гривна, и извърна глава, а аз си спомних, че в това заведение в края на вечерята подаряваха на дамите по някоя дрънкулка от уж ацтекски произход.
За щастие Мигел ме познаваше достатъчно, за да не ми направи забележка от сорта „не викай“, „гледат ни“ или някакви подобни тъпотии, които щяха да ме раздразнят и да се развикам още повече. Просто замълча и хапна от предястието. После се избърса със салфетката и отпи вино.
— Диана, миличка, нищо от онова, което правят ченгетата под прикритие, не е нормално, нали?
— Не е необходимо да ми го напомняш.
— Нашата работа се състои от фантастика, театър и измами…
— Да, само че има неща, които са си пълна истина. Чувствата ни са реални. Всичко вътре в нас е действително, нали?
— Да, така е — призна, гледайки ме.
— А и нашето лично достойнство, не на последно място.
— Извинявай, замисляла ли си се за своето лично достойнство, докато се подготвяше за акцията срещу Воайора? И не си желала ни най-малко да му се отдадеш, така ли? — Изведнъж усетих стаената емоция под привидната му сдържаност. — Момичето, което обичам, което бе решило да зареже тази работа, за да се посвети на съвършено друг живот с мен? И внезапно, какво прави? Затичва се към палача и изпъва шия на дръвника. — Поклати глава. — Искам да кажа, че онова, което вършим, е напълно ненормално, само че сме го приели. На всичкото отгоре ни харесва. А когато спре да ни се нрави, както ми се случи на мен, тогава се оттегляме. Не задължават никого да остане.