Мигел го повика по име още веднъж, ала тишината бе толкова непроницаема, че сякаш сърцето ми престана да бие. Внимателно го приближихме от двете страни, аз бях отдясно. Виктор Дженс, защото бях напълно сигурна, че това е той, се бе смалил под дебелата сиво-зеленикава тъкан, която го обвиваше от врата до обувките. Въпреки това заемаше трона като театрален крал, един стар и изнемощял Лир. Дори и не останах учудена, че именно това бе написано с разкривени букви върху малката лепенка, поставена на гърдите му: „Лир“. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни. Носеше същите черни ръкавици, както в параклиса. Видях лицето му и ме обзе страх.
Бе покрито с маска, от косата над челото до под брадата. Не бе вързана на тила, стоеше като залепена. Бяла като оглозгана кост с дупки за очите и устата, без нищо повече. Бе с наведена глава и коса, паднала върху невероятното лице. Спокойствието му го отъждествяваше с манекените от горния етаж.
— Професоре… — промърмори Мигел. — Виктор…? Погледнах към спътника си и се убедих, че мислехме по един и същи начин. Тази поза с увиснала брада, застиналото тяло… Съзерцавахме труп. Без всякакви следи от кръв или насилие.
— Ще махна това. — И Мигел протегна ръка.
Внезапно, когато почти докосна пелерината, маската незабележимо се отмести и отдолу проблесна живот.
— Позволи първо да говоря!
Бе вдигнал ръцете в ръкавици, все едно искаше да ми пречи на Мигел да му махне маската.
— Защо сте се направили така, Виктор? Какво е всичко това?
— Театър — отвърна Дженс. — Какво, не е ли? Каквото винаги е било. И не само това…
Пое дълбоко въздух или може би се изсмя, не беше много ясно, не успявах да видя устните му. Без съмнение ставаше дума за Дженс, въпреки че гласът му звучеше различно от оня, който чухме преди час по телефона. Възможно бе да се дължи на ехото, предизвикано от маската, или му представляваше трудност да произнася думите през тесния процеп, оставен за устата. Или пък бе дрогиран. Или просто бе на прага на смъртта. Истината обаче беше, че ни най-малко не ме интересуваше собственото му здравословно състояние. А само едно-единствено нещо.
— Къде е? — изрекох го като молба. — Какво сте направили със сестра ми, Дженс…?
Не ми обърна внимание. Изглеждаше, че разговаря с някого, но това не бяхме ние.
— … което мислим… — Трябваше да се наведа над него, за да разбера какво казва. — И което вършим… Което останалите желаят от нас… Театър. Псином. Маскен бал… И какво остава отдолу? Нищо от мен, нищо от теб… Празни, завинаги. Съдове, препълнени с онова, което ни наливат… — Все още държеше ръцете си като екран, поставен пред маската. Нови, луксозни ръкавици, скъпата кожа отразяваше светлината от прожекторите, а сянката им върху фантасмагоричното лице приличаше на едри паяци, които бавно лазят по този череп. — Виновен съм — добави.
— Как убихте Алварес и Падиля, професоре? — каза Мигел. — Кой ви помогна?
— Виновен съм — настоя Дженс и поклати глава. Полека-лека започна да сваля ръцете си надолу, докато заеха предишното си положение. Говоренето му се удаваше трудно, все едно дъвчеше едновременно с това. — Но няма да кажа „съм“… Съм, защото на тебе така ти харесва, и си, защото на мен… Ще кажа, ще кажем, „съм“, „сме“… Ние сме само едно удоволствие… Отсъствие, изобилие от удоволствие… И въпреки това съм виновен.
— Ще махна тая маска, Виктор.
Заплахата на Мигел го съживи и повтори същия жест за самозащита.
— Не! Винаги съм я носил! Ти си носиш своята, остави ме да си нося моята! Нали вече ти казах: виновен съм! Защото извадих от пепелта тая древна мощ… Нещо, което се таи вътре и е трябвало да умре заедно с нас… Чакайте! Искате ли да научите и друго? Шекспир е знаел за това и го е написал… — Докато го слушах, наведена над него, забелязах една подробност: върху лепенката не бе написано „Лир“, а „Леонт“. Платът се бе нагънал и ми бе попречил да я разчета правилно.
Леонт бе кралят от „Зимна приказка“, едно от последните произведения на англичанина, основата на маската на Играта: ревнив към съпругата си, той я тормози дотам, че тя привидно умира, ала в действителност оживява във фантастичната последна сцена, когато се разбира, че се е правила на статуя. Страхотна творба, изпълнена със символи, но която точно в тоя миг не ме вълнуваше никак, както и проповедта на Дженс.
— Обаче Шекспир най-накрая е проумял, че… нищо не е в състояние да промени чрез своя театър, защото ако ние променим останалите, кой ще е критерият за тази промяна? И затова е изоставил… Джон Дий, неговият наставник, е умрял в хиляда шестстотин и девета… На другата година Шекспир се оттеглил завинаги и Гностичното общество престанало да съществува, гласовете заглъхнали… и псиномът останал затворен вътре в нас, докато науката не го… възкресила.