Аз изгубих малкото търпение, което имах.
— Достатъчно! Намерете си друга публика, Дженс. — Държейки прожектора с бинтованата ръка, го хванах за дясната, с която все още пазеше маската си. — Играта с нас свърши!
Мигел ми показа с жестове да запазя самообладание, но нервите ми се опъваха все повече и повече и не успявах да се контролирам. Мислех си, че тоя измамник съм го слушала прекалено дълго, и в този миг изобщо не ме интересуваше дали е откачил напълно, или пък е помъдрял: нямаше да му позволя да ми отнеме единственото, което имах.
— Кажете ми какво сте направили с Вера! — изкрещях му.
Дженс отмахна ръката ми и на свой ред я хвана с неподозирана сила.
— Няма да я видиш жива — извика.
Това бе достатъчно, за да ослепея от бяс. Посегнах и му свалих ръкавицата.
Застанах неподвижна.
Като че ръката на Дженс имаше и друга ръкавица отдолу, наситено яркочервена. И кожата, и ноктите бяха плътно покрити с това нещо. Вкопчих пръсти в маската, но тя бе като залепнала за кожата. Дженс отдръпна глава, чу се звук от раздиране и дебели червени фъндъци се показаха отдолу, като омазаха и ръката ми. Сякаш лицето му бе течно, разкъсах опаковката и то започна да изтича.
И тогава до ушите ми достигна нещо, което ме накара да забравя тази гадост.
Писъкът дойде някъде от подземието.
— Вера! — Втурнах се към коридора, без да позволя на Мигел да ме спре.
— Диана, чакай! Тук се случва нещо много странно…! Не отивай сама, може да е уловка! — Още един вик и Мигел изчезна и като звук, и като образ.
Пресякох коридора и стигнах до второто студио. Прожекторът ми освети още манекени, люлеещи се ръце, очертания, стари шапки, безоки лица. И кукли, захвърлени на пода. Червената завеса в дъното бе изтръгната от корниза и пътьом забелязах, че сега висеше, метната върху огледалото отляво. Платът, залепен като тапет върху стената, бе съдран и разкриваше вратата, замаскирана сред зидарията. Бе широко отворена и тръгнах именно към нея, щом чух виковете отново, като бутах по пътя си манекените, които ми се изпречваха, сякаш тичах през тълпа от застинали тела.
Лъчът светлина, пронизващ мухлясалия непрогледен въздух, превръщаше тесния коридор в тунел на ужаса. Сега освен виковете чувах и удари. И като настана тишина, вече долавях единствено собственото си дишане и гласа си, който повтаряше името на сестра ми. Подозирах къде я е напъхал тоя луд старец, но не смеех и да си помисля какво й е направил или пък какво в този миг й се случваше.
Обгърналата ме внезапно тишина ме смути. Извиках отново, отговор обаче не последва. След като минах през отворените стаи, се насочих към затворените. Опитах се да проникна в първата. Но треперещата ми ръка и клеясалото резе ме забавиха. Пробвах с двете, въпреки че отрязаният пръст бе започнал силно да ме боли. Успях и вдигнах прожектора. Беше празна. Повторих операцията със следващата. Резултатът бе същият. И като се приближих до третата, едва-едва дочух отвътре тих плач.
— Вера! — Застоялият въздух щеше да ме задави, закашлях се. — Вера, аз съм! — Това резе ме затрудни повече от другите. Дърпах го с цялата си сила, докато се разклати, и едва се удържах да не ритна вратата, боях се да не я ударя, ако стоеше непосредствено зад нея. Докато се борех неистово да я отворя, преживях стотици пъти оня миг, когато зад тази или някоя от другите се натъкнах на отвратителната гледка на трупа на Алварес.
Вратата най-сетне поддаде.
Онова, което отново ме впечатли, бе тишината. Дори и хлипанията бяха престанали. Сякаш пред мен зейна гроб.
— Вера! — обходих я с прожектора и си дадох сметка, че и тази стая е празна. Но в следващия миг я видях. Сгушена в един от ъглите, с гръб към мен. Повторих името й и извърна треперещата си глава.
Господи, това не е Вера, помислих за една неописуема частица от секундата.
Докато я разпознах.
И чак тогава, когато вече не очаквах, се вцепених.
Отслабнала, побледняла, очите й потънали навътре и зачервени, лишени от светлина. Косата влажна, залепнала за слепоочията, с мръсна оранжева тениска и синкав панталон. Променена, изглеждаше изтерзана, но не сериозно наранена. Уплашена, но невредима. Там беше. Тя.