Изстена и протегна ръце.
Прегърнах я.
— Тук съм — прошепнах през рамото й, притискайки я до себе си. — Тук съм.
В тоя момент за мен съществуваше единствено тази прегръдка. Аз я закрилях, в състояние бях да я защитя, завинаги. Ще се посмеем, девочка. „Не, няма да се посмеем. Вече не можеш да ме уплашиш. Не си способен нищо да ни направиш. Никога повече. Моя е. С мен е. И щом тя е с мен, и мама и татко са с мен, всички сме заедно. В безопасност сме. Всички.“
Попитах я за Елиса, само изхълца. Помислих си, че може да е дрогирана, но и че не е това моментът да проверявам състоянието й, а само че трябва час по-скоро да напуснем тази дупка.
— Ще те изведа оттук — прошепнах.
Дори и не понечих да огледам останалите помещения, държах с болната ръка прожектора, обгърнах с другата сестра си под мишниците, тръгнахме през тунела обратно и успокоявайки я с по някоя дума, се отправихме към изхода. Трябваше да се съобразявам с бавното й ходене, но добре беше, че можеше и толкова, трепереше цялата и разчиташе повече на това да я нося, отколкото да върви сама. Питах се, извън себе си от угризения, какво ли й е правил Дженс.
Ала когато излязохме на площадката пред второто студио, видях Мигел и почти забравих за състоянието на Вера.
Чакаше ни неестествено неподвижен. Държеше пистолета вдигнат.
Целеше се в нас.
— Диана, отдалечи се от нея.
— Какво?
— Отдръпни се от нея… — За момент си помислих, че е полудял, но се вгледах в лицето му: беше ужасен. — Не разбираш ли? Това не го е направил Дженс. Не може да е той.
Никога не бях го виждала толкова уплашен. Усетих как страхът от него преминава в мен сред това черно подземие и кожата ми изведнъж настръхна.
— Махнах му маската и другата ръкавица… Господи, само да го беше видяла… Цялото му лице… Трябва да се е драл през всичкото време, докато сме идвали, разбираш ли? Кожа, мускули, месо… Издран е до кости… — Показа как вероятно го е правел с лявата си ръка, като едновременно с това, захласнат и с отвращение, полугласно го разказваше. И продължава да го прави и сега. Обсебен е, Диана… И той.
— Не е била Вера — казах и все още притисках сестра си. — Вера не е в състояние да го стори!
— Тогава кой? Дали може, или не, Вера е обучавана. И е присъствала.
— Има още някой — промърморих.
Това не бе особено успокояващо. Огледахме се. Под светлината на прожекторите физиономиите на манекените се хилеха подигравателно.
Неочаквано Вера със сила се изскубна от мен. Това ме изненада до такава степен, че съзрях разум в постъпката й: отстъпи заднишком към стената с огледалото с вдигната ръка, сочейки нещо. Сякаш се опитваше да ни предупреди, да ни предпази от опасност. Съдейки по разкривеното й лице и хриповете от ужас, виждаше привидение.
И аз, и Мигел обърнахме прожекторите едновременно. Потиснах вика си.
В дъното, зад първия ред фигури, един от манекените се движеше.
Бавно размахваше ръце и вървеше към нас.
Бе дребен, слаб женски силует с дълга парцалива рокля, разпознах дрехата с щампи на цветя върху манекена, опрян на завесата, заради който миналия път успях да открия тунела. Идваше с приведена глава, затова не виждах лицето му, но пък разчетох табелката на гърдите му: „Хермиона“. Съпругата на Леонт от „Зимна приказка“, спомних си, жената, която само привидно бе умряла, но после, излязла от неподвижността на статуя, се бе върнала към живота.
Възкръсналата Хермиона. Манекен от плът и кръв. Оживялата кукла.
Замислих се над това като подлудяла и дори и не мигнах, когато тя мина покрай Мигел и с едва забележими движения отне пистолета му и го застреля от упор, нито когато по същия начин взе от ръцете ми прожектора, вдигна лицето си нагоре, освети се: тялото, шията, главата… Лицето, дошло от сенките, добило плът от мрака на отвъдния живот, сияещо и разкривено.
Хермиона, възкръснала.
— Добре дошла в смъртта ми, Жирафке — каза.
III. Край
32
Клаудия Кабилдо разглеждаше Диана Бланко на светлината на прожектора.