— … обаче имам две новини, едната е лоша, другата — добра, superwoman. Лошата е, че вече съм готова…
И беше вярно. Техниката на Йорик изискваше маската да бъде изградена предварително в главата на агента стъпка по стъпка, до най-дребни подробности: не само отделните жестове, но и начинът, по който щеше да бъде възприета в своята цялост от страна на жертвата. Това включваше светлина, декор, облекло, мислите и желанията на субекта. И колкото по-настоятелно се концентрираше в себе си, толкова повече се убеждаваше как маската действа все по-силно и по-силно, като батерия, включена да се зарежда в електрическата мрежа. В някой от следващите мигове всичко щеше да е свършено. Вече бе сигурна, че каквото и да направи Диана, нищо не можеше да промени хода на събитията. Репетициите бяха приключили, публиката чакаше, коленичила, представлението по обсебването на Диана можеше да започне.
Вдигна нагоре ръце като режисьор на спектакъл, давайки сигнал за начало.
— А добрата вест — добави — е онова, което ще изпиташ… Отсега нататък винаги, когато се сетиш за това как на сестра ти й изхвръкнаха чивиите, ще получаваш оргаз…
В тоя миг нещо изотзад я покоси и тя се строполи върху жертвата си. Усети физически как фините нишки, които я свързваха с псинома на Диана, се скъсаха.
И докато падаше, чу измъчения вик на Мигел Ларедо:
— Диана! Пистолета! Вземи… пистолета.
33
Чувствах се като лепкава, сладникава каша.
Диана…!
Имената вече не съществуваха. Какво е името, ако не форма на разделение между хората? В моите възприятия една ръка представляваше част от нечие тяло и от пространството, сред което се движеше. Декорът и актьорите бяха едно неразчленимо цяло.
… Вземи й…
Образи и звуци се сливаха, наподобявайки дълъг коридор, гледан от различни ъгли, или пък играта на светлината по десетките повърхности на обработен скъпоценен камък. Лявата ръка и челюстта ме боляха наистина, но ставаше дума само за още един ярък щрих, добавен към множеството цветове на фона, като бродерия на дреха. Единственото, което успях да усетя, или единственият ми спомен имаше геометрическо изражение: сякаш не представлявах нищо повече от незатворен кръг, следа от молив, който всеки момент щеше да довърши траекторията си.
… пистолета!
И тогава краката на Клаудия, кокалестите й колене, най-слабите, които някога бях виждала, внезапно се завтекоха насреща ми и се блъснаха в мен. Настъпи малка промяна в сценария. Светлината се извъртя като в концентрационен лагер при бягство на затворници. И съзрях публиката, внушителна група трупове в костюмите на своите епохи, прави. Манекени. Един от тях, с глава на мястото й, приличаше на Ана Болейн.
И от този миг нататък действителността се завърна.
— Мигел, жив ли си… — И наострих уши.
И всичко последва светкавично, като при бърз ход на видео. Бях седнала на пода, все още зашеметена от сблъсъка с Клаудия, близо до мен лежеше пистолет. Познах го, беше разглобяемият пистолет, който Мигел бе насочил към главата ми вкъщи. И постепенно си спомних, че после го държеше Клаудия и накрая бе паднал на земята. Мигел искаше да го взема, без все още да разбирам защо.
Протегнах ръка към него и отново чух гласа на Клаудия:
— Ти май така и не се научи да стреляш през тия години…
Бе се надигнала и направи нещо, което ме изненада. Засили се напред, като футболистите, и възползвайки се от инерцията, изрита с десния си крак Мигел, който продължаваше да лежи сгърчен на пода. Въпреки че бе боса, ритникът с пета бе жесток, Мигел изстена и остави влажна тъмна следа, завличайки се до краката на един от манекените, който се строполи върху него. Двамата, човек и манекен, останаха един върху друг, неподвижни като предмети. Една ръка, бързо и леко като пипало, се мярна в моето зрително поле и сграбчи пистолета.
— Но всяка грешка може да бъде поправена, нали? — каза Клаудия и се прицели в Мигел.
Окса, върви за момичетата.
Това, че Клаудия изрита Мигел, ме накара да се намеся.
Нищо от онова, което ми бе сторила или наприказвала до тоя момент, не ме интересуваше. Знаех, че съм в състояние на предобсебеност и че бе изгубила контрола върху мен, след като Мигел я бе блъснал върху ми. Макар и ранен, беше съумял да допълзи до краката й, докато тя държеше речта си.