— Елиса не е чак толкова по-млада от…
— Говоря за липса на опит, не за възраст, Мигел. Знам, че Елиса е на осемнайсет, като Вера. Тя й е близка приятелка. Но по колко случаи е работила наистина? Спомням си за един фалшификатор на кредитни карти, което не може да има нищо общо с Воайора!
— Господи, това е работа на ония по профилите. Моята се състои в…
— Единственото, което бих искала да зная — го прекъснах, — е защо никой не ме е уведомил, че характеристиките на Воайора са се променили до такава степен, та е станало възможно по случая да започнат да работят и хора без опит.
— Постоянно се изменят, боже мой! Тоя тип не прилича на нито един от тия, които преследваме от години… И всичко е поверително. Аз също едва вчера научих, че днес трябва да се занимавам с Елиса и тази нощ да я пуснем по следите му…
— Господи!
— Падиля и Алварес вече го сънуват това животно.
— Аз също — добавих.
— Ето там ти е грешката — повиши тон Мигел, но веднага се овладя. — Хиляди пъти съм ти казвал, че в тая професия не може да се вманиачаваш, нито пък има място за някакви чувства…
— Тая професия вече не е моя професия. И не се дръж с мен като наставник.
Настъпи тишина и съжалих за грубостта си.
— Извинявай — казах.
— Нищо, няма нищо.
— Не искам така да си говорим.
— Не, разбира се. Но имам чувството… че ти заряза всичко малко прекалено бързо.
Замълчахме. После Мигел добави:
— Ще кажа на Падиля да те задържи, докато приключи работата по Воайора… Като го хванем, можеш да напускаш, стига да поискаш.
Предложението му, дошло изневиделица, ме вбеси отново.
— Това е абсурдно. Ти беше човекът, който най-много настояваше да зарежа всичко. Да тръгна от нулата, да живеем на първо време само с твоята заплата… Това да ти говори нещо?
— Не отричам.
— И?
— Само че не искам остатъкът от живота ти да премине с тоя трън в петата… Повече от ясно е, че непрекъснато те гложди желанието да го хванеш… Продължавай напред тогава. Не одобрявам, но още по-малко ще ми хареса пък това да се превърне в неосъществената ти цел в живота, която…
— Неосъществените ми цели тук нямат нищо общо. — Стиснах зъби. — Напускам, защото ти го поиска от мен. Не ме ли поддържаш?
Всякакви следи от нежност бяха изчезнали от лицето му. „Пак се насра, драга ми Диана, патка с патка“, си дадох сметка.
— Не — каза.
— Не, какво?
— Не те поддържам и освен това ми е обидно да ми задаваш този въпрос. Искам да оставиш работата си, ако се отнасяше за някаква друга професия, никога нямаше да ти се бъркам.
Знаех за какво става въпрос и не казах нищо. Въпреки това не ми харесваше да ме закрилят чак толкова. Загрижеността му към мен приличаше на леко докосване до някаква особено чувствителна част на тялото, и приятно, и в същото време притеснително.
— Знаеш ли — продължи той, — Падиля е говорил преди малко с Клаудия Кабилдо… Разбрах какво е положението…
Наведе глава и за известно време виждах само бялата му коса. — Мислех си, че… че не искам да се превърнеш в нещо такова, за нищо на света, да, имала си нещастието да те споходи тази съдба, да… Но не желая да продължаваш, Диана. А сега повече от всякога…
Психар, наречен от нас Ренар, преди три години бе заловил Клаудия Кабилдо. От време на време ходех при нея и знаех какви бяха последствията от онова, което й беше сторил. В тоя момент обаче не исках да си го спомням.
Поех дълбоко въздух в паузата, която последва, и се опитах да прозвучи меко:
— Няма да продължавам, Мигел. Вече взех решение. Казах, че зарязвам това, и ще го направя. Предполагам, че имам нужда от малко време, за да го осмисля…
— Приказваш, като че ли се разделяш с някакво гадже — иронизира ме той.
Замислих се за миг. Не го бях виждала от тази му страна.
— Струва ми се, Виктор Дженс го беше казал, че да зарежеш някого, когото мразиш, е все едно да оставиш тоя, в когото си влюбен — добавих. — И в двата случая те изпълва чувството за празнота…
— Виктор Дженс е свиня.
Прихнах.
— И ти не оставаш назад — отговорих и си помислих, че не можеш да не обичаш мъж, способен да те разсмее, когато ти е толкова зле. — Ще оживея и без да съм ченге, с твоя помощ.
На моменти имах чувството, че съм главна героиня в някакво романтично, тъпо, кухо произведение. Прегърнахме се и ми хрумна, че така, точно в този миг, трябваше да се разнесе музика. Почувствах се удобно и обичана, притисната към силните му гърди от двете му ръце, като загърната с приятна копринена пелерина, но в същото време се усещах глупава и слаба, сякаш част от мен не бе съгласна с това себеотдаване. Като куче, което подлага корема си да го почешат, но и дебне, за да ухапе ръката.