— Това бяха твоите съкровени чувства… — говореше си. — Излъга ме само като ми каза за избора си, но пък използва най-истинските си чувства, за да ми въздействаш… Даваш ли си сметка? Целият ти нещастен живот е един театър… Какво остава вътре и теб, след като акцията приключи? Обичаш ме, зная го… И това нямаше измама. Защо тогава ми причиняваш подобно нещо?
Бих могла, предполагам, да му отговоря. Да му кажа, че решението, което ми е коствало толкова главоблъсканици, никога не се е състояло в това да избирам между него и Мигел, а дали да продължа работата си, или да напусна, както възнамерявах преди. Да му кажа, че съм предпочела да продължа и да се опитам да заживея с Мигел, когато се оправи, и изобщо да си остана ченге, въпреки насъбраната ненавист. Не ставах за друго, никога не съм била нещо различно. Не мечтаех като Виктор Дженс или Марио Валие за световния театър или върховното достойнство. Не хранех надежди, че обществото изпитва непреодолима нужда от мен. Просто трябваше да приема собствената си съдба, да остана вярна на онова, което ми доставяше удоволствие, и да не залъгвам себе си.
Можех да му кажа още толкова неща, но изрекох само:
— Защото съм ченге.
Полицаите изпълниха кабинета. Имаше и експерти по токсикология. Валие повече не представляваше каквато и да било опасност, дори и за себе си, бе все още в плен на маската. Сега идваше ред на съдии и адвокати. Ролята ми приключи.
Обърнах се и слязох от сцената, Валие остана там, зад Завесата.
Бележка на автора
Има неща, които са повече от онова, което изглеждат, които съдържат вътре в себе си и още много, безкрайно много неща: Шекспир е едно от тях. Не е възможно да се прозре или напише някаква новост за него. Въпреки това, когато пристъпих към своя най-предпочитан писател, който стои в основата на романа ми (където всяка глава, дори не е необходимо да го изтъквам, се върти около някое от неговите произведения, отправна точка за отделна филия или маска), и след като изчетох, за кой ли път, изключителното британско издание на пълните му събрани съчинения (не мога да не изразя съжалението си, че подобно съвременно издание на испански не съществува), прелистих дузини книги с претенцията, че казват нещо ново. От тях запомних само три: „Shakespeare. The invention of the human“ от Харолд Блум, „Shadowplay“ от Клеър Аскуит-изненадващи фантасмагории относно тайнствените значения на писанията му, и „Shakespeare and Modem Culture“ от Марджъри Гарбър — както се вижда от заглавието, възхвала на „модата“ Шекспир.
Псиномът е фикция, може би и самият Шекспир. Сродни души обаче ми разкриха невероятното значение, което може да придобие всяка фикция. И въпреки че не съм се консултирал с него за този роман, моят приятел, драматург и театрален режисьор Денис Рафтър непрекъснато присъстваше в съзнанието ми, докато работех върху текста. Денис постави първата ми драматургична творба, „Мигел Уил“, която отново беше върху Шекспир, и даже наруши принципите си, като ме покани да присъствам на интелигентната му работа с актьорите. По тоя начин успях да видя маската отвътре. Благодаря ти, Денис, благодаря на талантливата трупа, която изигра пиесата ми, защото без тях нито „Мигел Уил“, нито това произведение щяха да са онова, което са. Благодаря също така на всички приятели, с които на няколко пъти устройвахме незабравимите „Шекспирови празници“ у дома (Денис беше между тях), а увлечението и вълнението от тези начинания доказаха, че е възможно човек да се забавлява пълноценно с автор, мъртъв от цели четиристотин години. Имам дълг и към доктора и приятеля Игнасио Санс, който ме посвети в някои медицински аспекти на онова, което съм описал тук. Благодаря и на моите традиционни издатели Давид Триас, Емилия Лопе и Нурия Тей за ентусиазма и доверието, на литературните ми агенти Карина Поне, Глория Гутиерес, Глория Масдеу и техните сътрудници, както и на Кармен, най-вече на Кармен Балселс, за неизчерпаемия дух и помощта й. Разбира се, нищо от това не би било възможно без вас, моите читатели. Приемете дълбоката ми признателност.
Останалото не е мълчание, а синовете ми Ласаро и Хосе, също и жена ми Мария Хосе. Благодаря на вас, които зареждате със смисъл съществуването ми, когато не се занимавам с писане.