Когато дойде моментът да изиграят сцената с маската — диалога между Глостър и Ана от „Ричард ПГ“, Елиса го направи по прост и прекрасен начин.
— Мрак твоя ден да скрие, смърт да грабне живота ти!
Вера отвърна на репликата:
— Недей да се проклинаш — за мен си ти и двете!
Етюдът бе едно почти безобидно упражнение от групата ФОКС. И при обичайни обстоятелства не би ми подействало, но в момента се почувствах, сякаш бях изпила чашка силен алкохол. И се досетих за нещо, което никога преди не ми бе минавало през ум: маската Оргия целеше образът на агента да бъде отхвърлен от съзнанието на жертвата и по тоя начин тя да се ангажира. И пак по същия механизъм действащото лице Ана да се остави на безподобния Глостър да бъде прелъстена въпреки ненавистта си към него. И фактът, че единият от участниците бе моята сестра, улесняваше многократно собственото ми ангажиране, в резултат на което желанието ми нарастваше. Реших да ги прекъсна. Не можех да допусна в никакъв случай да бъда прелъстена от собствената си сестра.
Намесих се и много лица се извърнаха към мен. Наставникът, мускулест тип със силен немски акцент, направи отегчена физиономия, но ми разреши да говоря „по спешност“ с Вера. Тръгнахме към гримьорната и ми стана неприятно от това, че Елиса ни последва, сякаш беше неразделна част от моята сестричка или искаше да я предпази от евентуалното ми влияние.
Гримьорната бе тясно помещение с черни рафтове и класическо огледало на стената, оградено с крушки и тоалетка. Имаше окачени халати, но не посегнахме да се наметнем нито тя, нито аз. Елиса, очевидно с намерението да измисли оправдание за своето присъствие, се зае да си слага някакви мрежести чорапи. Вера извади шал от лъскава коприна и го уви около себе си. Подхвърляха си съзаклятнически усмивки.
— Ели ми каза, че те е видяла с Мигел. — Вера бе видимо доволна. — Хареса ли ти нашата сцена?
— Можем ли да говорим с теб насаме? — попитах без заобикалки.
— Разбира се, щом е лично. — Играеше си с шала, криейки гърдите си. — Като сестра със сестра?
Ясно ми беше, че се опитва да ме подразни, но аз не откликнах.
— Няма нищо — каза Елиса с котешка измамна любезност, докато поглаждаше някаква лампа, оставена до вратата. — Излизам.
Постави показалеца си върху устните, целуна го и докосна с него устата на Вера. Минавайки край мен, ми хвърли дяволита усмивка. Върнах й я обратно. Не й бях ядосана и да си кажа истината, нито пък на Вера. И двете бяха много млади и се наслаждаваха на работата си. Като всички нас. Бях минала оттам и познавах този период от занаята: удоволствието да можеш да влияеш върху другите, да постигаш онова, което искаш, с едно движение или дума. Да живееш с бляна, че един ден ще бъдеш господар на собствената си съдба и тази на околните, както проклетия крал Ричард III от трагедията на Шекспир.
Насаме с мен Вера промени поведението си и показа нетърпение. Уви шала около шията си и се обърна да облече халат.
— Давай бързо, сестричке — каза. — Трябва да продължим сцената.
За миг останах загледана в нея. Почти ме трогна младостта й, гладката й и блестяща кожа. Вера не беше висока като мен, но имаше прекрасно тяло. Косата й, за разлика от моята, дълга до раменете и на цвят ръждива, бе почти черна и влагата от душа, който скоро бе взела, я правеше още по-тъмна. В гръб изглеждаше по-зряла, защото малките й гърди и грейналата усмивка издаваха невинност, затова пък физическите тренировки подчертаваха мускулатурата й. Харесваше ми да я гледам. Обичах я с цялото си сърце. Живяхме заедно, докато станах ченге на петнайсет, но бях решила да не я изоставям никога повече. И да я закрилям.
— Сигурно се досещаш какво искам — казах решително.
Бе свалила халата от закачалката, ала не си го беше сложила. Когато се обърна към мен, част от косата й бе паднала върху лицето.
— Значи знаеш. Бях сигурна, че добричкият ти Мигел не умее да си затваря устата…
— И понеже знам, сега съм тук, за да ти заявя, че няма да стане.
— За твоя информация Вера е на осемнайсет години и идния месец ще навърши деветнайсет — отвърна ми тя, като наблегна на цифрите. — Остави ме да си живея живота.
— Именно това е, което желая да направиш, да живееш. И затова няма да вземеш участие в хайката срещу Воайора. Само това исках да ти кажа. Ще се видим после.