— Не ти ща скапаните пари — отвърна тя и бавно си навлече халата. В огледалото зад гърба й видях как изважда дългата си грива и я спуска отвън… Поведението й вече бе друго: чувстваше се дълбоко обидена и отвратена.
— Вера — добавих тихо. — Можем да поживеем нормални, двете…
Някой почука и вратата се отвори. Бях близо до нея и за малко не ме блъсна по гърба. В процепа се показа издълженото лице на Елиса Монастерио.
— Извинете. Ще се бавите ли още много? Вера, Херман иска да продължим нататък.
В един глас й отговорихме „ей сега“, а тя ни погледна подозрително и, по мое мнение, нахално. Бях уверена, че Вера и до тоалетната няма да отиде, преди да каже на „Ели“, и тази интимност ме дразнеше. Когато вратата се затвори, сестра ми очевидно се бе успокоила.
— Да направим така — каза. — Нека продължа с Воайора. Като го хванем, ти се заклевам сериозно да помисля да оставя тази работа.
Опитах се да запазя самообладание.
— Вера, тоя тип е най-опасният престъпник, който се е мяркал около нас от много дълго време. Профайлърите дори не могат да го разгадаят…
— Нищо няма да ми се случи, това ти е ясно. Никога няма да клъвне на такава като мен, без опит. Ти сама го каза. Падиля ни използва, за да си попълни щата. Чакат го тоя да падне в твоите ръце… — За миг замълча. — Или на някоя от вас, ако теб те няма… А аз просто искам да участвам. Известно ти е, че мога да послужа за примамка. — В гласа й се долавяше нотка на огорчение, сякаш не е била забелязана сред тълпата почитателки около някоя кинозвезда.
Но допускаше грешка, разбира се. Защото Воайора бе вълк сред стадо от агнета. Той си ги избираше. Посочваше си ги с пръст и после ги разкъсваше.
— Само това те моля — настоя. — От четири години се готвя да стана агент под прикритие.
— Никога не съм искала да ставаш такава. Само че ти повтаряш всяко нещо, което правя аз.
— Обаче вече съм, и то е единственото, което за мен има някакво значение. Остави ме да опитам, моля те, Диана.
„Дрога“. Така наричаше Дженс това, в което в края на краищата се превръщаше тази работа. „Откриеш ли перверзното усещане, че постепенно отравяш тоя, когото мразиш, повече не си в състояние да се откажеш от него.“ Това опиянение се четеше в очите й. Бях наясно, че никога няма да я напусне.
Погледах я мълчаливо: осемнайсетте години, олицетворени от едно гладко, мъничко телце, изпълнено с изпепеляваща воля за справедливост, такава, каквато бях и аз на нейната възраст. И казах:
— Съгласна съм, но хванат ли го, напускаш наистина.
— Разбира се. — Личицето й светна. — Заклевам ти се.
Неочаквано се хвърли върху ми. Усетих отблизо младостта й да обгръща раменете ми, гласчето й повтаряше „благодаря“, ръцете й ме мачкаха, почти се задушавах. Такава беше Вера.
— Знаеш ли? — Дръпна се назад и ме погледна с грейнали очи. — Понякога си мисля, че не го правя заради мама и татко, а заради себе си… Аз да се почувствам добре.
Знаех, че е права. Всъщност ние никога не се жертваме. Вършим онова, което желаем, което винаги сме искали. Избираха нас, защото ни правеше удоволствие да унищожаваме ония, които се опитваха да унищожат всичко около себе си, и изцяло се отдавахме на това. Бяхме като бомби, заредени с отмъщение, и не ни интересуваше, че ще се взривим, стига да станеше на подходящото място. Отметнах косата от лицето й. Усмихнах й се.
— Добре, ще говоря с Падиля за моето напускане, теб няма да те споменавам.
— А ако той отвори дума за мен? — плахо попита тя.
— Ще му кажа, че си свободна да правиш каквото искаш. Че вече си голяма, нали така? Сега се връщай на сцената, после ще говорим.
Усмивката й ме съпроводи като бодигард, докато напусках гримьорната. На първите три сцени продължаваха с „Ричард III“: мъже с мъже, мъже с жени и деца. На последната Елиса Монастерио чакаше сестра ми и когато ме забеляза, ми отправи убийствен поглед. Подминах я. Не се обичахме, ала това не ме вълнуваше. Изчаках, докато Вера се върне, и се приближих до Олга Кампос, координаторка по обучението. Наблюдаваше ги и пиеше чай.
— Олга, извинявай, че те безпокоя, но искам да се видя с Падиля. Ти винаги знаеш къде е. Можеш ли да го викнеш?
Преди да се издигне на сегашната си длъжност, което, според хорските приказки, бе постигнала благодарение на любовните си отношения с Падиля, Олга също бе ченге под прикритие, и то много добро. Беше по черен пеньоар, черен като къдравата й коса, и лицето й сякаш плуваше сред мрака, все едно поставено в бялата картонена чашка. Вдигна черните си вежди и едва-едва ме погледна над ръба на чашата.