Можеше да прости на Диана, че е спечелила цялото възхищение на Вера, но никога нямаше да й прости, ако й причинеше и най-малката неприятност. „Макар и да си й сестра, макар и да си Диана Бланко, нямаш право на това.“ Обожаваше Вера и в известен смисъл се чувстваше отговорна за нея. И щом Диана искаше да изпълнява ролята на майка, каквато Вера така и нямаше късмета да има, то Елиса приемаше да бъде нейна истинска по-голяма сестра. Сестра, чиято близост с Вера Диана никога не би могла да постигне.
За миг се спря. Бе стъпила накриво върху нестабилна тротоарна плоча и за малко не изгуби равновесие. Бе обута в абсурдни обувки с дебели подметки, целите оплескани с кал, от ония, които в театъра наричаха „кундури“. Тихият дъждец, който не бе спрял цялата нощ, сега се бе усилил и усещаше капките върху стегнатата си, сложно завъртяна плитка. Задникът й беше замръзнал, но в това нямаше нищо чудно при разголеното й дупе, дето се показваше от горната част на плитките й пурпурни панталони от тънка изкуствена материя — бяха много секси, плътно прилепнали по тялото й и едва се задържаха на кръста й, ала след като няколко нощи се бе измъчила с тях, накрая свикна. Целият й гардероб се състоеше от дрехи, предварително подбрани, за да привлекат евентуално Воайора. Харесваше й да се облича така, независимо от това как се чувстваше в тия маскарадни костюми и колко е студено навън. Освен това бе и дрогирана. Не че имаше нужда, дори и след трите поредни нощи, през които правеше едно и също нещо, но никога не бе излишно да вземеш по някоя таблетка от ония, дето успяват малко да те замаят, без да ти се доспи: призаприм, диалдрен или каквото и да е друго подобно. Все вършеха работа. Понякога хапчетата забавяха движенията й и походката й ставаше неуверена, леко разкрачена, за да пази равновесие, но пък я отпускаха и образът, който пресътворяваше, не страдаше от нервното й напрежение.
Защото то наистина я измъчваше.
А и как иначе. Трудно е да запазиш спокойствие, когато знаеш, че онзи тип може да те причаква там зад ъгъла.
Много пъти си бе задавала въпроса дали „професионалисти“ като Диана Бланко употребяват наркотици. А беше ясно като бял ден, дявол да го вземе, че употребяваха. Имаше маски и роли, при които се налагаше малко да приспиш самоконтрола, дори да оставиш конят да препуска без ездача на съзнанието. Не че тя самата беше в състояние да се управлява на автопилот, защото бе все още неопитна, но всички тайни агенти се дрогираха, и не само за кураж. Работата им бе необичайна, макар и много вълнуваща.
Замисли се отново за Вера, дълбоко разстроена от глупавото решение на началството. Обеща си да отиде да разговаря с Падиля още на следващия ден. Дори нищо да не постигнеше, поне щеше да подразбере дали това се е случило под въздействието на Диана Бланко, или пък да се вслуша в коварния си вътрешен глас, който й нашепваше: „Забрави за тия глупости. Какво ще промениш? Диана Бланко вече не е в състава, напусна, а колкото до Вера, какво си въобразяваш? Че ще я върнат само защото ти ще й докажеш, че е станало с ходатайството на Диана ли? Глупости, най-много да те изхвърлят и теб.“ Тръсна глава и прогони черните си мисли. Прекалено много обичаше Вера, за да си послужи с нея само за установяване на истината.
Устните й бяха изпръхнали под червилото, а лицето й бе мокро от дъжда. Беше стиснала с две ръце преметнатите дръжки на чантата, в която не носеше нищо съществено. Бе най-обикновен театрален номер, предполагаше се, че дългите кожени ремъци, кръстосани върху голото й рамо, което се подаваше от електриковосиньото боди, трябва да представляват привлекателна гледка за подвластните на Жертвоприношение. Поне на теория.
Мина покрай някакви бидони, мръсни като цялата улица. Тя самата се чувстваше мърлява и кална както всичко наоколо, сякаш нечистотиите валяха заедно с дъжда отгоре. Единственото сигурно нещо бе, че върви точно по тротоара, зад който щеше да се разгърне гигантският амфитеатър в древноримски стил, един от най-амбициозните проекти в Мадрид, който като че ли никога нямаше да стане реалност. Хората го наричаха „Цирка“, което според Елиса бе повече от удачно прозвище, тъй като изразяваше същността на тоя циркаджийски спектакъл с недвижима собственост, в който участваха и частни фирми, и Общината. Мнозина го сравняваха с онова строителство, което се развихри след бомбата 9-N преди петнайсет години — прекалено колосално начинание, чийто край не се вижда. Междувременно наоколо нямаше нищо, което да прилича поне малко на театър, само купчини пръст, докъдето погледът стигаше, един огромен ров, заобиколен от далечната страна с арки, а по средата осеян със сложни хищни строителни машини, които нощем наподобяваха парализирани чудовища. Това място в южните предградия на града се беше превърнало в средище на голяма част от нощната градска фауна. Трафиканти, организирани или полуорганизирани банди и проститутки се появяваха и изчезваха в „островчета“ от светлина под неоновите лампи и пред бляскавите реклами, окачени по оградите. Нарядко призрачни автомобили пресичаха мръсните улици и единствено автобусите изглеждаха изпълнени с живот. Спираха, избълваха съдържанието си от младежи и продължаваха по пътя си, прилични на мукавени кутии за обувки, украсени с електрически крушки. Под каменните арки в зимните нощи се различаваха огънчетата от цигарите на шляещите се. Никой не минаваше случайно през тази пустош, освен да си набави нещо за ядене, човешко тяло или дрога. Надали това място подхождаше на самотно момиче, но бе предпочитано от профайлърите за лов на боклуци. „Лизна ли те Цирка, Елиса?“, я бе попитал в понеделник вечерта, докато се преобличаше в гримьорната, Начо Пуентес. „Но не се притеснявай, малко вероятно е нещо да ти се случи.“ Което означаваше, че някоя нощ можеше да си пукне из тия места и от нещо друго. Не беше задължително да е от Воайора.