Всичко това бе ясно на Елиса и тя го приемаше изцяло. Бе една от участничките. Все още беше начинаеща и в Лос Гуардесес пълзеше мълвата, че девойки като нея ги използват единствено за параван. „И какво от това? Нали всички са започнали така? И кумирите като Диана Бланко, Клаудия Кабилдо, Мигел Ларедо или Олга Кампос, нали?“ Ако бе наистина необходимо да си пропилее три нощи в седмицата, за да бъде фигурантка, тя, разбира се, щеше да го направи. А щом й дойдеше редът, щеше да получи главната роля. Лошото е онова, което се случваше с Вера, защото пред нея бъдещето се затваряше. „Бедната Вера… Разкарай си я сега от главата…“
Трак, трак, трак, дебелите й подметки по бетона отекваха като изстрели насред това гробище в строеж. Не се чуваше нищо освен шуртене на вода по очуканата настилка. Бе станало два, скоро не беше минавала нито една кола. Щеше да си извади дъждобрана, навит в чантата, и да се качи на автобуса за Монклоа, после подземния паркинг, където си беше оставила дрехите. Щеше да се преоблече и да излезе наново, този път като Елиса Монастерио, да се прибере вкъщи, където най-вероятно щеше да я чака все още будна Вера, и с тревога, и със завист към съдбата й. И така до следващия път. Накратко: студ, студ, студ и две-три срещи с пияници или гамени. Но като начало бе успешно.
Някаква сянка се приближаваше към нея откъм края на тротоара. Взря се по-внимателно и установи, че всъщност са две. Изглеждаха мъже, млади, очевидно с намерението да не обезпокоят в по-голяма степен от дъжда тази дребна русолява главичка. Стисна здраво чантата и без колебание се запъти към тях. Не беше уплашена. Бе истинско ченге под прикритие насред сцената на действието, тялото и умът й бяха в готовност. Агент — да, може би начинаещ, но напълно способен да се отбранява, пък и да напада.
„А ако един от тях е Воайора? Хубаво. Значи ти ще си тази, която ще го отстрани.“
Пусна нещо като усмивка, докато си отговаряше, изведнъж й мина през ума какво ли щеше да каже майка й, ако я видеше с тоя пурпурен панталон, от който се излагаше на показ голият й задник, посред нощ, сред Цирка, запътена към двама непознати. „Сигурно ще изпадне в истерия“, си рече.
Онова, което най-много мразеше в майка си, не бяха кризите, а мъжете, които се редуваха с кризите. Най-малкото така си го мислеше Елиса, която живя с нея до тринайсетгодишна възраст, когато полека-лека започна да реагира и да се противопоставя все по-яростно на неуравновесеното й поведение. В такива моменти поглъщаше всичката храна, която намираше у дома, и после я повръщаше в тоалетната. Както в оргиите на древните римляни. В ония времена бе едно никакво дебеличко момиченце, което тайничко си правеше планове да изчезне от къщи. Единственото, което я задържаше, беше, че майка й очевидно това не я интересуваше особено, а й се искаше да е обратното. Но, изглежда, беше трудно каквото и да било да развълнува тази госпожа, която се правеше, че върти два луксозни магазина за дрехи насред Мадрид, едно от нещата, които бе успяла да изкопчи от съпруга си, когато той реши да ги напусне. Баща й бе загадката, най-тъмната личност от фамилията, за него не се говореше. Онова, което Елиса знаеше, бе, че е политик, депутат или нещо подобно, макар че майка й дори не го и споменаваше, освен да го ругае по време на своите кризи, чупейки огледала, порцеланови съдове или и двете. Но, общо взето, я устройваше, че я бе зарязал бременна с Елиса и никога повече не се бе връщал, най-вероятно защото поради тази причина разполагаше с пари, колкото й трябваха, и мъже в изобилие. Последният, за когото Елиса си спомняше, бе един масажист негър, точно в неговите крака тя повърна обяда си и най-накрая майка й реши да я заведе на психолог.