Размениха си няколко думи на техния език, след което Вълка каза:
— Проститутка ли си? Не си ли много малка за тая работа?
— Не се занимавайте с мене — измърмори Елиса с премерено сдържан тон, като леко сведе глава, както я бяха учили, и бавно примига.
— Казва се „моля“! — Вълка размаха пръст, беше с ръкавици, и го насочи към нея. — Госпожицата е невъзпитана. „Не се занимавайте с мене, моля.“
— Не се занимавайте с мене, моля — послушно повтори Елиса.
— А искаме ли да се занимаваме? — попита Вълка.
За миг настана тишина.
— Да, искаме — отвърна накрая Змията с по-различен тон. — И ще се занимаваме.
Дори приятелят му остана изненадан и го погледна малко стреснато. Онова, което за Вълка беше шега, за Змията очевидно се превръщаше в нещо сериозно.
Подобен обрат заинтригува Елиса. Очевидно не принадлежаха към профила на Жертвоприносителя: и двамата не обръщаха внимание на дръжките на чантата, впити в голото й рамо. И съдейки по начина, по който Змията каза „Я погледни отзад“, реши, че главатарят е той. Но какво му ставаше? Защо тази рязка промяна?
Опита един от заучените жестове: отметна кичур от слепоочието си. Змията продължаваше да я гледа втренчено и това не го разсея. Помисли си да не е от вида Плът, като нея самата, чиито фантазии се въртят около трупа и краката, от онези, които можеш да подмамиш с разни приумици, свързани с бюста и краката. Без ръце, без слово, като образа на Лавиния, момичето от ужасната драма от младежките години на Шекспир, „Тит Андроник“, на която режат ръцете и езика, за да не издаде своите насилници. Наскоро починалият гений Виктор Дженс (Елиса много пъти бе чела произведенията му) потвърждаваше, че Лавиния принадлежеше към вида Плът, както и цялата творба. Спомняше си думите му: Плътта няма съзнание, не действа, не говори. Техниката се състои в това да липсват движения, да няма текстови послания, демонстрира се единствено тялото, като предмет, който може да бъде използван. Беше вярно, един унгарски психолог го бе изпробвал върху дрогирани агенти. Само че всичко това беше теория, а сега се намираше насред самия живот. Сърцето й биеше силно, почти го чуваше като машинка с клапи, поставена под лъскавата блузка.
След първоначалната си изненада Вълка влезе в тона на приятеля си. Застана зад гърба на Елиса, хвана плитката й и игриво я размаха встрани. „Защо не? — сякаш искаше да каже. — Моментът е толкова подходящ, колкото и всеки друг.“
— Колко ще искаш за двамата? — прошепна с насмешка в ухото й, докато си играеше с плитката.
— Не мога сега, моля ви.
— Не може сега! Хайде де! Тогава кога? Утре?
— Ще го направи без пари — просъска Змията. — Гратис, и то сега. За двамата.
— Точно така. И ще ти хареса.
— Разбира се, че ще й хареса.
Змията не я бе докоснал нито веднъж (още едно доказателство, че бе по-уязвимият), макар да се беше приближил толкова, че якето му се опираше до лявото й рамо. Чу го как диша. Реши да му даде още една последна възможност.
— Оставете ме — настоя тя и като погледна право в очите Змията, добави: — Опасна съм.
— А? Чу ли я? — излая Вълка и стисна дупето й. — Била опасна!
„Вълка е без значение — помисли си Елиса. — Съсредоточи се върху шефа.“ Не искаше да ги нарани, защото бе ясно, че никой от тях не е Воайора, но започна да става нервна и реши да вземе инициативата в свои ръце. За части от секундата изключи съзнанието си. Помогна й опиянението от наркотика и се концентрира в една пантомима, която бяха играли няколко дни преди това с едно друго момиче в Лос Гуардесес. В паметта й се върнаха миризмите, звуците, елементи от декорите, тялото на колежката й и реалността се разсея като облак пара, отнесен от вятъра. Извърна глава в посока, обратна на Змията, като гледаше да не говори, нито да жестикулира. „Имитирайте осакатяване“, както би казал нейният наставник.
Реакцията беше светкавична.
Змията застина, сякаш не можеше да повярва на очите си. Гледаше като напълно обезумял. А това достави на Елиса невероятно удоволствие.
— Разкарайте се и ме оставете на мира — заповяда тя на Змията и напусна сцената.
Закрачи спокойно, без да бърза и да се интересува от отчаяните крясъци на Вълка. Внезапно до ушите й стигна нещо на техния език, обърна глава и видя Змията да се отдалечава бързо, а след него и Вълка, с колеблива крачка, като от време на време поглеждаше към нея, сякаш недоумявайки поради каква причина неговият приятел позволява да им се изплъзне такъв хубав и лесен за преглъщане залък. Елиса бе сигурна, че Змията ще я сънува тази нощ, а вероятно и през всички следващи. Че ще мастурбира, мислейки за нея. Ще се поболее, обсебен от това видение. Или ще си пререже вените. Направи го както трябва. Беше доволна.