Продължи напред, докато стигна до светещата реклама на клуб „Таркино“, и потисна едно нездраво желание да се разсмее. Би ли могъл някой да отрече, че да си ченге под прикритие е прекрасно? Стига да бе пожелала, можеше да направи с тия двама малоумници каквото си поиска. Всичко. Докато си мислеше това, се чувстваше всесилна и непобедима. Колко лесно бе разрешила проблема и колко елегантно. Обсебването бе светкавично, забележително и хитро. Реши, че трябва да го разкаже на Вера: колко бързо се бе справила със ситуацията! Как ли щеше да се хареса на майка й да властва над мъжете по тоя начин? Това последното наистина я накара да се разсмее. Погледна часовника си и с удовлетворение си даде сметка, че смяната й е приключила. Ликуваща, се отправи към дъното на улицата, където бе спирката на автобуса. Дори не забеляза зелената като ябълка кола, паркирана до бордюра на тротоара, по който вървеше. Затъмнените й стъкла отразяваха уличните лампи, шофьорската врата внезапно се отвори.
Радостна, Елиса погледна натам чак когато вече беше прекалено късно.
7
Баща ми се казваше Едуардо. Това бе първото нещо, което чух в онази нощ преди тринайсет години.
— Казваш се Едуардо.
Не знам защо се събудих. Този, който говореше, ни най-малко не крещеше. Напротив, тонът му бе мек и необяснимо нежен. Разтърках очите си и погледнах към часовника на масичката, много красив, във форма на птичка, с кръгъл дисплей, монтиран върху едно от разперените й крила. И това е нещо, което се е запечатало като с нагорещено желязо в паметта ми: 3:38, в зелено. Направи ми впечатление, че цифрите не светят. Обикновено светеха в тъмното, но явно в стаята ми имаше нещо, нещо необичайно, което пречеше да се виждат.
Беше светло.
Всъщност не съвсем. В стаята наистина беше тъмно, ала вратата откъм стълбището бе отворена и оттам влизаше светлина от хола на долния етаж. Предположих, че някой я бе отворил и бе излязъл навън, без да я затвори. Беше абсурдно да го е направила мама, но в онзи момент точно това си помислих.
Тъкмо се канех да я повикам, когато чух смехове и разни гласове, между тях и този на Океана, нашата домашна помощница, както и отново оня глас:
— Много добре, Едуардо, а сега се успокой. Няма да се разберем, ако не се успокоиш…
Беше типично мъжки и същевременно мек глас. Доставяше ми неволно удоволствие и в същото време предизвикваше нещо като гъдел вътре в стомаха ми, сякаш бях взела хапче със светкавично действие и то причиняваше именно това. Глас на мъж, но аз го свързвах с тоя на Океана, която ломотеше на испански точно по същия начин. Няма да се разберем, ако не се успокоиш. Стана ми смешно това изречение. Всъщност ми мина през ума, че долу са се събрали да се веселят приятелите на татко и някой от тях имитираше Оксана. Да, ама по това време?
Напънах се да си спомня какво бяхме правили през този ден: беше събота и с цялото семейство бяхме ходили на кино да гледаме един хубав любовен филм, от тия, дето толкова ни харесваха на мама и на мен. Вера изпусна препълнения плик с пуканки, те се разсипаха под седалката и мама й се скара. Сигурна бях, че татко не ни е предупреждавал, че ще си кани гости, на всичкото отгоре вече беше късно. И отхвърлих тази идея.
Тогава, без да вдигам шум, станах и отидох до вратата. Дадох си сметка, че редом с веселите възклицания се дочуваше и хлипане.
Когато разбрах на кого е гласът, се почувствах гузна, че не го бях разпознала още в началото. През годините много пъти в представите ми се е появявала майка ми, лицето й, движещите й се устни, но винаги без глас. В спомените ми, от тази вечер нататък, майка ми не ми проговори повече. Само тихичко плачеше, хълцаше и мълвеше неразбираеми думи.
Излязох на площадката, но преди да стигна до перилата на стълбището, се спрях, сепната от ядосания шепот на татко… не виждаш ли? Вече съм спокоен… А сега защо не позволиш на жена ми да се качи за малко да нагледа децата?
— Едуардо, слушай какво…