— Спокоен съм… Само за малко. Майте, моля те, спри да плачеш…
Моята врата беше последната, в дъното на коридора.
Отдясно стаята на Вера също бе отворена, но за щастие тя си беше в леглото и спеше. А през широко зейналата врата на спалнята на родителите ми зърнах червения им юрган да се влачи по пода заедно с чаршафа. Мина ми през ум, че мама ще се разсърди, като види тоя хаос, ала веднага се досетих, че трябваше вече да го е видяла, понеже именно тя ридаеше, а татко бе казал: Майте, моля те, спри да плачеш…
Внимателно се доближих до стълбището. Не че бях уплашена, но, не знам защо, ми се стори по-разумно хората долу да не ме забележат. И затова предпочетох самите стълби, а не площадката, понеже ми бе ясно, че оттам мога да огледам целия партерен етаж, без те да успеят да ме видят. Слязох няколко стъпала надолу, без да вдигам шум, бях боса, и протегнах врат през колонките на дървеното перило, както би направил всеки, който се опитва да шпионира. Твърде неудобно място да видиш какво става долу.
Първото, което ми се мярна, беше татко. Вързан със скоч за един стол и сложен точно срещу стълбите. Лентата бе сребриста и се кръстосваше на голо върху гърдите и корема, а надолу се увиваше около краката и глезените. Направо ми беше трудно да го разпозная, зачервен и разчорлен. Въртеше някак странно очите си и се досетих, че го прави, понеже е без лещите, които сваляше винаги, преди да си легне, а и без очила. Абсурдно бе, че именно това ме впечатли, тази, да я назовем небрежност, у един човек като него, изискан и елегантен, на висок пост в голямо предприятие за производство на фибростъкло.
Оксана, украинката, която бяхме наели като домашна помощница преди два месеца, стоеше права до него. Бе много млада, едва двайсетгодишна, русолява и нисичка. Беше без униформа, със спортното яке и с дънките, които обличаше в почивните си дни. Намесваше се често в разговора на своя си език или със странния си испански. Изненада ме как говори, жестикулира рязко и повишава тон, за разлика от свитото, готово да се подчини, момиче, каквото до тоя момент беше. Мама не можех да я видя, сигурно защото беше седнала от другата страна на татко, под стълбището, но другите двама, които не спираха да се въртят насам и натам, ги видях съвсем ясно. Бяха мъж и жена. Жената все заставаше с гръб към мен и единственото, което забелязах от нея, бе огромната й тъмнокестенява коса и кожената жилетка. Мъжът, от когото идеше оня глас, сновеше между канапето и стола на татко. Най-забележителното в него бе остриганата му глава на кон освен една ивица, оставена в средата, от челото до тила, гъста като грива.
— Едуардо — повтаряше Човека кон по един особен начин, звучащ като „Едардо“, — момичетата са добре. Успокой се.
— Спокоен съм, по дяволите — задъхваше се татко, като се задушаваше от яд. — Повтарям, спокоен съм. Вече ви дадох и картите, и ключовете… Какво още, по дяволите, искате от мен?
— Кеш! — отвърна Човека кон, като потърка палец о показалеца на дясната си ръка. Това и аз го знаех, че означава „пари“. — Разбираш ли?
— Нямам пари в брой, нали ти казах? Нямам кеш! Разбираш ли? Това ти разбираш ли го?
— Не викай — предупреди го Човека кон. — Окса казва, че не е вярно. Окса казва видяла много пари, много банкноти вие вадил в кабинета. Къде са?
— Може и да съм имал някога пари вкъщи, но обикновено не…
Тогава Океана направи нещо. Скочи и застана пред баща ми толкова бързо, че аз се стреснах, и започна да му крещи. Окса бе хубавка, всички ние го признавахме. Въпреки че лицето й бе пълничко и закръглено, тялото й бе стройно и стегнато, очите големи, приличаше на подплашена сърна. Но сега бе цялата зачервена и дебела вена пресичаше шията й.
— Пари! — изкрещя тя и удари баща ми през лицето. — Пари! Имаш! — Замахна и го удари още веднъж. После отново с опакото на ръката си, после пак с дланта, и още, и още. Бяха шамари с неочаквана сила или поне така ми се стори, но главата на баща ми отскачаше ту на едната, ту на другата страна. — Къде? Спалня? Кабинет? Къде?
Човека кон каза: „Окса“, и тя с мъка се спря, задъхана. В същото време плачът на майка ми прерасна в сърцераздирателна молба. Другата жена, с кестенявата коса, се раздвижи извън моето полезрение, чух нов удар и после виковете на мама, това предизвика татко, който също се разкрещя, и Окса се затича да дръпне пердетата. Всичко се случи за миг и аз дори нямах време да изхлипам. Гледката Оксана да удря баща ми ме вцепени. Усетих, че се напикавам, като че ли се бях върнала години назад и от момиче на дванайсет се бях превърнала в петгодишна, като Вера. Вдигнах ръце към устата и се опитах да сподавя плача си или поне да не се чува, и когато настъпи тишина, вече бях успяла да овладея горе-долу дишането си, така че дори не разполагах със сили. Без да го съзнавам, бях успяла да проведа едно от упражненията по самоконтрол, което по-нататък при много случаи щеше да ми спасява живота.