— Едуардо — заговори пак Човека кон, щом останалите млъкнаха, само че гласът му вече не ми изглеждаше нежен, по-скоро приличаше като на животно, което си показва кучешките зъби. — Ще направим едно нещо. Нямам желание за такива неща, но ти не оказваш никакво съдействие… Довеждаме момичетата? — Докато мъжът говореше, Оксана бе застанала зад татко и му запушваше устата със скоч. Бузите на татко се издуваха като на ония риби с бодлите, които гледахме с Вера, от образователните филмчета в компютъра. — Искаш ли? Да докараме момичетата? — Татко клатеше отрицателно глава и столът под него скърцаше като дървена играчка. Хленченето на мама сега приличаше на вой, но приглушен, сигурно и на нея й бяха запушили устата. — Може и жена. Или момичетата. Вие избирате.
— Момичетата — каза Океана, приведена зад гърба на баща ми, като бе хванала главата му с ръка. — Казва „момичетата“. Повече му харесват. — Татко нищо не казваше, само скимтеше, с червеното си като домат лице и ужасните си, издути до спукване, бузи над своя намордник, но, изглежда, това доставяше удоволствие на Оксана и докато с едната си ръка го дръпна за косата, плъзна другата надолу под корема и го пипна за слабините, там, дето за нищо на света не исках да поглеждам, а винаги гледах. — Да… предпочита момичетата. Едуардо обича малки момиченца. — И се изкикоти.
— Ти ни принуждаваш. — Човека кон посочи баща ми с пръст. — Не искаме да го правим. Но ни принуждаваш. Окса, върви за момичетата.
Неговата заповед ме накара да реагирам. Почти почувствах, че някой ме освободи като от окови, нещо изскърца и се приведох в движение. Но не можех да стана, краката ми трепереха прекалено силно, така че се наложи да изпълзя до горната площадка на стълбата, издрах коленете си и продължих по корем към стаята на Вера. Единственото, което успявах да осъзная, бе, че трябваше да защитя сестра си. Мозъкът ми се беше превърнал в стаята на ужасите, в която и аз бях затворена на тъмно вътре заедно нея, и там се въртеше само едно: „Вера. Вера. Вера…“
— И?
— И това е. Оттам нататък нищо не помня.
— Добре — каза д-р Аристидес Валие, но някак си не беше съвсем сигурен, като че ли моята амнезия не бе за вярване, после си намести очилата с кръгли стъкла без рамки на носа по многозначителен начин. Кабинетът приличаше на тих и мрачен кладенец. Аз продължавах да седя зад едно писалище с лакти, опрени на бедрата ми, като че току-що бях повърнала. — Все пак имаме напредък — добави. — Не кой знае какъв, но все е нещо в сравнение с оня ден. И всичкото, което направихме досега, не ни послужи за нищо…
Съгласих се и разтворих крака, докато си поемах въздух. Беше ми горещо, но не съблякох якето си. Нито пък казах нещо, погрижих се да не нарушавам тишината, така че Валие да продължи.
— Разбираш ли какво се опитвам да те накарам да проумееш, Елена? Ако престанем да говорим за това, всички усилия, положени по време на предишните сеанси, ще отидат по дяволите. Все едно надуваме балон, без после да го вържем — каза, ала не успя да ме впечатли, бях свикнала с неговите метафори. — Имаш блокаж точно в тази част, много типично е за някои видове травми. Но повярвай ми, все пак постигнахме известен напредък. Тая случка от юношеството ти не може да няма връзка със симптомите сега. Ако изоставиш терапията, в един следващ момент ще трябва да започнеш от нула…
Преглътнах слюнката си и се изкашлях.
— Известно ми е — казах. — Обаче не мога да продължа дави посещавам.
Валие ме наблюдаваше, опрял глава на ръката си.
— Ако става въпрос за пари, можем да го уредим — предложи. — Наистина. Няма да ми плащаш, докато не…
— Не, не става дума за това. Действително, благодарна съм ви, че ме изслушахте. Просто не мога да идвам повече.
— Разбирам — примирено рече Валие, като всъщност нищичко не разбираше, и въздъхна дълбоко, без повече да настоява.
Закашлях се отново, усещах бузите си как горят (знаех, че съм зачервена) и погледнах скришом към доктора в очакване да ме остави да си тръгна. Не исках да бъда груба, но, така или иначе, решението бе взето. Нямах никакви причини да ходя в кабинета му и както бях направила с Алварес и Панти четири дни по-рано, имах желанието да изгоря цялата флотилия и да започна наново. Затова исках да избързам със срещата за четвъртък: за да дам възможност на „Елена“ да изчезне също, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Така че продължих да дебна с поглед, забит някъде около лицето на доктора, макар че от време на време го разглеждах целия на светлината на монитора върху неговата маса.