Аристидес Валие бе привлекателен, но преди всичко внимателен и елегантен. Беше на около четирийсет години, среден на ръст, със здраво телосложение, с посивели, късо подстригани коси. Овалното му, месесто и младежко лице излъчваше впечатляващо невъзмутимо спокойствие, като водите на блато, които никакъв камък, колкото и да е огромен, не можеше да развълнува за повече от няколко секунди. Когато говореше, се накланяше напред, сякаш за да скъси разстоянието, което ни делеше, и да застане току пред лицето ми. Носеше безупречни костюми: в този ден виолетова риза, панталони с подобен цвят и тъмночервена вратовръзка. Беше високопросветен човек с отмерени жестове, непринуден и, изглежда, обладаваше невероятно търпение спрямо мълчанието и тишината. Бях започнала да го посещавам няколко седмици по-рано поради безсъние и главоболие и сега, след четири сеанса, на които се опитах да му разкажа всичко, което успях да си спомня за оня ужасен епизод, който промени живота ми (разбира се, с фалшиви имена и без да му разкривам нищо съществено), реших да си отида. Бях стигнала до убеждението, че д-р Валие никога не би бил в състояние да опознае истинския ми аз.
А въпреки всичко си имах своя личност, която можех да наричам аз.
Внезапно докторът наруши мълчанието, но този път в далеч по-бодър тон, като че ли бе направил неочаквано откритие.
— Елена, мога ли да ти задам въпрос?
— Разбира се.
— Всичко ли, което ми разказа, е истина?
Примигах.
— Какво?
Учудването ми донякъде му достави удоволствие. Донамести се в стола си и оправи очилата на носа си. Проговори с нещо като скромност, която в устата му изглеждам и притворна.
— Знаеш ли? От двайсет години го работя този занаят, петнайсет в Испания, преди това почти пет в Аржентина и известно време в Съединените щати… Това тук са ми дипломите. — Посочи стената зад гърба си и се усмихна. — Но нищо от онова, което съм прочел в живота си, не ми е помогнало толкова, колкото собственото ми детство, прекарано на една бедна уличка в Богота. Уверявам те, че съм станал психолог много преди да ми дадат диплома, защото в моята родна страна трябва да си психолог отрано, та да знаеш кому да се доверяваш, кой е добронамерен към теб и кой не. Виждал съм толкова мизерия и болка… — Погледна към тавана, преди да продължи, промърмори нещо и беше ясно, че ще последва метафора. — Като ловците на бисери в Азия, които издържат много дълго без кислород, защото ги тренират още от деца… Животът, Елена, ме е научил да издържам дълго, без да си поемам дъх, а и да познавам доста добре дълбините му. Всичко, дето съм научил впоследствие, ми е служело да си обяснявам онова, което вече знаех. За това служи наученото и книгите, не за друго: да проумееш онова, което ти се случва на улицата. И защо, мислиш, че ти разказвам тия работи? — Не бе въпрос, който очакваше отговор, и аз не отговорих. — Ще ти кажа, понеже веднага ми става ясно, когато някой ме лъже, когато се опитват да ме хързулнат, когато крият истината… А ти, поради някакви причини, каквито и да са, ме лъжеш от самото начало.
Не ми хрумваше какво да му кажа. Захапах палеца си, сякаш си облизвах пръстите от някакъв сладкиш, и гледах Валие втренчено. За миг той също се взря в мен, после неочаквано махна с ръка пред екрана на монитора.
— „Елена Фуентес Марчена — прочете, — двайсет и пет годишна, родена в Мадрид, приета преди четири седмици с препоръка от мой колега…“ — Изчете набързо разни данни, като че искаше да стигне по-скоро до най-важното. — „Безсъние, главоболие, загуба на апетит, симптоми на депресия, нелечими с обичайни препарати… Предходни…“ — Млъкна и ме погледна безизразно. — И тук спирам да разбирам за какво става дума.
Махнах от челото си малкото коса, която не се бе събрана в опашката, вързана отзад. В очакване да продължи, сбърчих чело и се почувствах като вироглава студентка, увлечена по зрял и привлекателен професор.
— Само че това, което е написано тук, не става. Обяснявам. Отбелязали сме ужасната случка с твоето семейство. То не е нещо, чак толкова необичайно. Типично е за Богота, там се нарича „номерът със слугинята“. Практикува се в богаташките къщи. Идва някаква на работа с фалшиви имена и документи, минават няколко седмици, през които разучава навиците и местата, където семейството си държи парите, и тогава, в някоя нощ изключва алармата, отваря на своите приятели и те провеждат акцията. Обикновено се ограничават с обир и си тръгват. Във вашия случай нещата са се усложнили, защото е ставало дума за психопати. Нанесли са ви страхотни рани… Това всичко е било така. Но има едно нещо, което не се връзва.