Помръдна с ръка, изображението се смени и завъртя екрана към мен.
— Потърсих хрониката във вестникарските архиви, защото, както ти казах, имах чувството, че криеш истината. И я намерих. Това е страница на „Ел Паис“. Датата съвпада с твоята версия. Но въпреки че имената на участниците са отбелязани само с инициали, както можеш и сама да видиш… те не съвпадат с инициалите, които ти си ми дала.
— Променили са инициалите, за да не ни нарушават спокойствието — казах.
Валие направи гримаса, с която сякаш искаше да покаже, че е съгласен с мен за несъщественото, но не и за най-важното.
— Възможно е, и аз си го помислих, само че… Знаеш ли какво е Winf-Pat? Сайт с архиви и научни сведения за който и да е пациент на света, като, разбира се, е защитен. Пълният достъп може да бъде разрешен само от съда, но има начини за проникване, които се използват от съдебни лекари и психолози. Когато дойдох да живея и работя в Испания, за известен период от време се занимавах с престъпници, всъщност все още се занимавам с някои криминални случаи, така че знам една от паролите за влизане в сайта. Това разминаване в инициалите ме заинтригува, затова потърсих информация по случая и открих имената, фигуриращи във вестниците. В известието, публикувано в пресата, се споменават сестрите Диана Бланко и Вера Бланко, а не Елена и Кристина.
Дълго задържах погледа си върху Валие през паузата, която последва, без да зная колко продължи. Спомних си как веднъж Клаудия Кабилдо и аз изиграхме един етюд от „Ромео и Жулиета“ пред Дженс и как през цялото време имахме право да се гледаме, без да се докосваме, а думичките от текста бяха като светкавици, образувани от дъха ни, и възбудата бе стигнала до предела под въздействието на наркотиците. За миг си помислих, че с д-р Валие се гледаме един друг точно по същия начин, разделени от балкона на неговото писалище.
— В началото реших, че просто си ме излъгала и нищо повече — продължи Валие, след като се убеди, че няма да пророня и дума. — Има хора, които са в състояние да фалшифицират дори и официални документи… Ала най-любопитното е, че в Winf-Pat действително съществуват една Елена и една Кристина Фуентес и са свързани с поразително идентична случка, но няма никакви други данни за тяхното реално съществуване, сякаш са паднали от небето. — И повдигна рамене. Различни адреси, други членове на семейството, съдбите еднакви… Всичко е много странно. Освен това и двамата си даваме сметка, че за да промениш архивите в Winf-Pat, е необходимо да разполагаш с нещо повече от обикновена сръчност и желание да мамиш…
Той отново замълча, предоставяйки ми още една възможност да се изповядам. Но мен непрекъснато ме разсейваше една идея. „Психолог“, мислех си. И се питах, макар и не за първи път, до каква степен бе познаваема същността на индивида и какво ли би казал моят лечител, ако някой ден успееше да прозре в душата ми.
Какво ли би било мнението на милия ми „психолог“, да речем, за секретните експерименти върху зависимостта под названието Огън, известна с кодовото наименование „Sixtant“, които доказват, че удоволствието, което в момента изпитваме, сме в състояние да го предадем на друго човешко същество просто чрез докосване, все едно горим и го лизваме със собствения си пламък, независимо дали сме от същия пол, или различни по възраст. Какво ли би казал, ако научеше истината за човешкото желание и любовта? Или може би вече я знаеше? Съмнявах се в това, имаше вид на човек оптимист.
— Коя си ти, Елена? — заговори много тихо, като че ли някъде наоколо спеше дете. — Или Диана? Откъде идваш? Ти не приличаш просто на лъжкиня. Защо не ми разкажеш истината и после, ако искаш, си иди и недей да се връщаш? Все едно си нахлузила маска на лицето си… Защо не желаеш да си я свалиш?
Тази нова метафора ме свари неподготвена. Сякаш електричество мина по гърба ми, болезнена тръпка, и останах седнала в същата поза, неспособна да се помръдна, нито да се съсредоточа в каквото и да било, и най-накрая с усилие успях да се изправя.
— Трябва да си тръгвам. Съжалявам.
Валие не отговори, но когато стигнах до вратата, ме извика и ми посочи раницата. Бях я забравила. Докато се връщах да си я взема, усетих очите му, вторачени в моите, и отново чух гласа му с оная напевност, сякаш отваряше музикална кутия, всеки път щом заговореше.