— Какво чак толкова ти казах, че ти подейства така зле. Защо плачеш?
Избърсах сълзите си и без да поглеждам назад, се запътих отново към вратата.
— Довиждане, докторе. Благодаря.
И вече на улицата, сред сивия свеж есенен въздух, успях да се успокоя. Докато вървях припряно към колата, си мислех, че в края на краищата, за добро или за лошо, никога повече няма да се върна в кабинета на д-р Валие. И въпреки че всичко това бе грешка, Важното бе, че с нея миналият ми живот приключи. Работата ми и всичко останало.
Сега се отправях, като Ромео, към изгнанието на едно нормално съществуване.
8
В спалнята имам един стар стол от камъшит, останал като спомен от къщата на родителите ми. Моят чичо Хавиер, братът на татко, с когото аз и Вера живяхме няколко години след трагедията, бе събрал всичко, което притежавахме, и го бе натъпкал в някакъв склад, в очакване да си го поделим някога, когато решим, със сестра ми. Но това не се случи, Вера така и никога не надникна вътре, аз също не изгарях от желание, ала тъй като винаги съм била по-практична от нея, най-накрая реших да отида и да взема някои неща, за да запълня празнините в своето жилище.
И това бе голяма грешка, както чак впоследствие успях да установя. Сълзите ми рукнаха и дори не можах да видя какво има в склада. И не защото мебелите съживиха спомените ми, не, напротив, стори ми се, че нищо от онова не ми принадлежеше. А беше на една девойка на име Диана Бланко, която бе живяла успоредно с мен. Така че почти си бях тръгнала, когато зърнах оня стол. Беше част от гарнитурата, която държахме до басейна на двора, и през сълзите в очите си го забелязах. Единият му дървен подлакътник беше счупен и татко го бе прикрепил със залепваща лента. Не мога да кажа защо го пренесох в апартамента си, където не подхождаше на нищо от останалата строга спартанска мебелировка. Помислих си, че това е проява на наследеното от мама, на ония черти, които Вера беше наследила богато, но при мен почти ги нямаше. Като например непреодолимото желание да предизвиквам съдбата си.
„Отне ми родителите, отне ми миналото, сега искаш да отнемеш и онова, което е останало.“ С една дума, грабнах го и тръгнах. Повече не съм се връщала там и когато чичо почина, разпродадох всичко чрез някаква агенция. Но столът продължи да живее с мен, в спалнята ми, до леглото, въпреки че служеше единствено да слагам дрехи отгоре. Никога не сядах на него не само защото бе стар и се страхувах да не се разпадне, а и защото скърцаше по особен начин — издаваше много неприятен шум, сякаш тъпчех по изсъхнали листа, издаваше го винаги, щом се налагаше да понесе тежестта на някого.
Именно този шум чух, когато загасих телевизора в оная сутрин, точно проскърцването на камъшитения стол в спалнята ми, където все още не бях влизала, откакто се бях прибрала вкъщи.
Току-що се бях върнала от посещението си при д-р Ваше, не можех да кажа, че се чувствам зле, но затова пък се усещах празна — както като полагаш всички усилия, на които си способен, за да постигнеш нещо, а после нещото се случва и оттук нататък не знаеш какво да правиш с остатъка от собствената си енергия. Беше четвъртък сутринта и бяха минали само три дни, откакто подадох молба за напускане. Почти всички, които трябваше да го знаят, бяха известени: Алварес, Падиля, Мигел и Вера. Освен това темата бе обсъдена и с Валие. Предстоеше ми само да го съобщя лично на Клаудия Кабилдо и да телефонирам на господин Пийпълс, бях оставила това за накрая и никак не бях сигурна, че въобще ще го направя. Намирах се в един междинен момент, в който не усещах ефекта от новия си живот, но вече чувствах липсата на предишния. Тази празнота между онова, което искаш, и това, което в края на краищата вършиш, е нещо като „призрак“, доколкото си спомням, казваше го Брут в произведението на Шекспир, докато замисляше убийството на Цезар. За щастие се бяха натрупали много неща, върху които да си блъскам главата: съвместното ми съществуване с Мигел, перспективите да си намеря нова работа, неочерталата се някъде в далечината, но напълно реална възможност да имам деца и, разбира се, сестра ми.
Знаех, че проблемът с Вера все още бе висящ, макар и да бях успяла да стисна Падиля за топките в Лос Гуардесес и да го принудя да я отстрани, като представи това за своя идея. Естествено, Вера го бе приела много надълбоко. „Тръгна си от кабинета разплакана“, ми съобщи Мигел, който бе присъствал на тягостната среща. И не че не изпитвах никакви угризения заради гадния номер, който й изиграх: понякога е необходимо да се пожертва едно, за да се спечели друго, това същото го казваше и Брут, а животът на собствената ми сестра ми бе далеч по-важен от това дали я предавам, или не. Надявах се оставката ми да й повлияе, да я накара да изостави сама тази работа, но точно в момента, обратно на очакванията ми, тя повече от всичко желаеше да бъде ченге под прикритие и тая лудост се дължеше на Воайора. Знаех, че съм постъпила правилно, ала едно е да знаеш нещо, друго — да понесеш последствията от него.