След разговора ни в Лос Гуардесес повече не се бях виждала с Вера и когато й се обаждах, очаквах гласа й с боязън. Не смеех да си отговоря какво можеше да се случи, ако узнае истината. Това нейно мълчание ме накара да се замисля дали не подозираше нещо. Мигел ме увери, че името ми не е било споменавано нито веднъж по време на цялата среща, но аз имах доверие в Падиля, колкото на пролетния вятър. Освен това Вера можеше и да подозира истината, без да я споделя с никого, в което нямаше нищо чудно. Защото просто се нуждаеше от известно време, за да понесе удара, „И тя е като мене“, помислих си. И докато се връщах вкъщи в оня четвъртък след посещението при Валие, реших, че, ако продължава да не дава признаци на живот, трябва да се обадя на Елиса Монастерио и по някакъв начин, дори и не директно, да се добера до сведения за Вера.
Жилището ми на улица „Юсте“ беше под прикритие. Според домовата книга в него живееше Елена Фуентес Марчена, телефонистка, на двайсет и пет години, на която й оставаше още една година да се дипломира в специалността администрация. Само че аз нямах нужда да водя двойствен живот или каквото и да било от тоя вид, като шпионите по филмите, не, трябваше просто да се усмихвам сладко на съседите и да се отнасям при нужда с учтива сдържаност, за да не се ентусиазират и да ми се качат на главата. Елена съществуваше единствено за да не се появи моето истинско име и безбройните справочници в мрежата, като например тоя Winf-Pat, за който говореше Валие.
Апартаментът ми беше в тон със скромното ми съществуване, по-тесен от повечето кабинети, в които бях влизала през живота си, макар че имаше преградни стени между холчето и кухненското боксче и между спалнята и банята. Системата за сигурност обаче беше съвършена. Уверих се, че всички възможни кодове си бяха на мястото, и спокойно влязох. Активирах отново алармите и се проснах на канапето в хола, без да минавам през спалнята. Изпънах крака, махах с ръка във въздуха, казах на глас номера на канала и се загледах в новините, а Вера продължаваше да се върти из главата ми.
Репортажите бяха такива, какъвто и светът, в който живеехме. „Кочините, които наричаме градове“, според Дженс парафраза от „Юлий Цезар“. Нова терористична атака в Египет. Разширяване на военните действия в Грузия. Уреждане на сметки между мафиоти. Още една организация за бели робини в Италия. А в Мадрид нови случаи, които приписваха на Воайора и на Отровителя. Ония от новините бяха решили да насочат интереса на аудиторията най-вече към втория и затова му бяха посветили пет минути повече. Бе поминал още един човек със същите симптоми както предишните седем: парализа и гърчове. Ставаше дума за двайсет и три годишно момче, наркоман, умрял в дома си. Разследването бе доказало, че е било инжектирано същото, все още неизвестно, вещество, като на другите жертви, без да бъдат оставени никакви веществени следи. Полицията бе сигурна, че зад всичките убийства стои едно и също лице, което вече бе кръстено от пресата „Отровителя“, макар че все още не беше установена каквато и да било отрова. Новината се предлагаше под формата на видеорепортаж с образа на жертвата, хлапе с тъмнозлатиста коса, светли очи и безжизнено лице.
В сравнение с тоя монтаж, сведенията за другия, за моето чудовище, бяха твърде оскъдни. Явно Воайора бе отегчил медиите. Четирите седмици спокойствие, откакто доминиканското момиче се беше появило в кофите за боклук в задния двор на един старчески дом и оттогава нищо, му бяха коствали общественият и телевизионният рейтинг. Само че аз бях една от малкото, виждали снимки на трупа на Аида Домингес, двайсет и две годишна, от Доминиканската република, изплюта като оглозган кокал от Воайора след седемдневното й пленничество, и за мен новината беше все още гореща, като кървяща пъпка насред лицето.
Виждах я, усещах я, чувствах се ужасена от случая с Аида, която е продавала тялото си из Мадрид, докато Воайора го бе откраднал, за да го разчлени, изпразни и оглозга до кокал. Виждах се през очите на Аида, страдах от болките й, стенех с устата й. Аида Домингес, двайсет и две годишна, се бе превърнала в един от множеството призраци, които с мъките си обвиняваха всички необуздани садисти в тоя свят.