„Според сведения от Вътрешното министерство полицията продължава да работи по своята версия за убийствата на проститутки“, каза говорителят. „Много ясна версия“, помислих си. Браво на теб, Алварес, проявяваш все повече и повече въображение! „Своята версия“ всъщност означаваше, че нямаме и грам представа. „Но нали вече я заряза тази работа, идиотке! Kaput. The end. Повече не те засяга.“ Ядно загасих телевизора, предчувствайки, че ще се разплача.
И тогава чух оня шум.
Плетеният стол. Спалнята.
Дадох си сметка, без всякакво съмнение, че там със сигурност има някой. Някой, който вече е бил в апартамента, когато аз влязох, и през цялото време си е седял мълчаливо оттатък, докато съм лежала върху канапето като чувал с картофи. В главата ми се появи, като на филмова лента, всичко онова, което току-що е направил предполагаемият натрапник: размърдал се е на стола, надявайки се, че шумът от телевизора ще заглуши скърцането му, без да предполага, че аз внезапно ще го угася.
Елена Фуентес Марчена, телефонистка с плаващо работно време, щеше да скочи от дивана, разтреперана от страх, при вероятността някой да е влязъл в дома й. Аз обаче бях готова за подобни ситуации. Дори не се нуждаех и от оръжие. Бях агент-примамка. Самата аз бях оръжието. Единствено изненадата представляваше риск, но много малко неща бяха в състояние да ми навредят, щом бях готова.
Онова, което направих, бе да стана и внимателно да се приближа до съседната стая. Вратата бе притворена и през процепа се виждаше, че вътре е тъмно. Спалнята тънеше в мрак. Това затвърди убеждението ми, че има някой. Аз никога не забравях сутрин да дръпна пердетата. Обичах да влиза светлина.
За миг останах неподвижна, загледана в пролуката на вратата. С пареща болка, все едно вдишвах киселина, усетих спомена за един друг мрак: оня, който като буреносен вятър угаси свещите на детството ми, на дванайсет години. За него всъщност съвсем не бях готова и привидната амнезия за пред д-р Валие говореше именно за това.
Спокойно. Няма да се разберем, ако не се успокоиш.
Сложих си на лицето защитна маска и лекичко бутнах вратата. До плетения стол стоеше изправен силует на човек. Трябваше ми само секунда да задействам с гласова команда светването на лампите и в този кратък миг преживях ужаса от всичките си кошмари. А когато най-сетне цялата истина излезе наяве, колкото и невероятно да изглежда, изобщо не се почувствах по-добре. Силуетът държеше нещо в ръката си. Още преди да разбера какво е, то полетя към главата ми.
— Курва! — стигна до ушите ми.
За малко не ме уцели, мина покрай мен и се заби в стъклото на вратата. Успях да зърна портрета на мама и татко, който държах на нощното си шкафче, а останалата част от полезрението ми бе завзета от тялото на сестра ми, която се хвърли върху мен.
През годините, докато живеехме в къщата на чичо Хавиер, още преди онова психологическо проучване, по силата на което бях подбрана и ми предложиха да стана агент под прикритие, Вера и аз често се биехме. Поводът винаги бе един и същ: аз казвах или правех нещо, от което тя се дразнеше, и вместо да спори, ми се нахвърляше отгоре. Нито веднъж не успя да ме нарани сериозно, между другото и защото физически бях по-силната от двете. Понякога си мислех, че го прави нарочно, за да ме накара да се държа с нея като родител. Сякаш ми казваше: „Стига си ми била просто сестричка, властната по-голяма сестра, имам нужда от някого, който да ме постави на място.“ И това бе удобен начин за обяснение на ежедневните ни разправии, но недотам достатъчен да мотивира дивия й прилив на бяс, който в такива моменти я обземаше.
Само че този път ме извади от равновесие наличието на самоконтрол и точно пресметнатите действия зад яростта й. Сграбчи ме за реверите на якето, завлече ме в стаята и ме заблъска о стената. После, без да ме остави да си поема дъх, ме завъртя и ме просна върху леглото, седна ми отгоре, върху корема, и впи пръсти в гърлото ми. Стисна ме, но не много силно. При все това, при вида на дивите й кървясали очи, си дадох сметка, че вътре в тях съм била удушвана вече доста пъти.
— Коза! Гаднярка! — съскаше с пресипнал глас през зъби. — Ще те убия!
Не се защитавах, само отворих широко уста за повече въздух. И тогава ме пусна, но след като изсипа отгоре ми водопад от шамари с разтворени длани. Покрих лицето си с ръце и с кувертюрата на леглото и избрах удобен момент да кажа с молещ глас: