— Бий ме, не спирай, заслужавам си го.
Остана като вледенена, с юмруци във въздуха, дишайки като уморен кон. Включих светкавично техника от профила Любов, инструкцията съветваше да се действа в посока, обратна на онова, което всъщност желаеш да постигнеш, както умелите Шекспирови реплики на Марк Антоний пред трупа на Цезар: това не беше подходящо за същността на Вера, но знаех, че отделни действия от маската Любов са в състояние да прекратят или активизират желанието за насилие у някои индивиди поне за известно време. Ненавиждах използването на подобна техника върху сестра си, ала го предпочитах пред употребата на физическа сила в отговор на това ужасно нападение.
— Сега вече можем ли да поговорим? — Сложих ръце върху косата си и изтеглих напред няколко прави кичура, за да удължа времетраенето на удоволствието й от победата. — Моля ти се. Ще говорим ли?
Вера отпусна ръце и както бе седнала отгоре ми, се срина като свлачище от суха пръст.
— Какво ми причини? Как можа…? Курва нещастна! Как можа да го направиш?
Оставих я да се нареве, превита на две, с глава върху рамото ми. И от това ме заболя повече, отколкото от ударите й. Прегърнах я предпазливо, опасявайки се от ново изригване.
— Не искам да те загубя, Вера — казах й и това бе самата истина. — Тебе не.
— Ти вече ме изгуби — отговори студено и светкавично. Изправи се, отметна косата от лицето си и видях едно лице с дълбоки тъмни сенки от плач и безсъние. Издърпа надолу жълтата тениска, която й стигаше до бедрата, по които се чернееше тясно трико до коленете, а под тях се кръстосваха връзките на римските й сандали. И докато вършеше това с ръцете си, не спираше да говори все със същия отчужден и злобен тон, гневно: — Ти беше дотук, сестричке… Можеш да зарежеш работата си, да се въргаляш с Мигел Ларедо, да раждаш деца и да ги водиш на кино… Можеш да забравиш за мама и за татко… Само че аз няма да го направя, та ако ще и сто такива като Падиля да се опитат да ме изгонят… Открих, че мога да бъда ченге под прикритие, даже и да ме изхвърлят. Страхотна професия. Няма да я оставя. О, не. Не и сега. Нито пък ти можеш да ме спреш — каза и бе на прага отново да ревне. — Знаеш ли? Откакто умря професор Дженс, в службата имаш по-малко влияние и от парцалите, с които мият коридорите… Няма кой да ти обърне внимание, защото на никого не му пука за теб. Ти си аут. Падиля ще ме вземе отново. Какво му пречи? Ако успея да подмамя онзи, ще е добре за него, а ако не успея — какво толкова, все пак поне ще е опитал. Ти ще можеш ли да го хванеш?
— Това Падиля ли ти го каза? А? Падиля?
— Днес ми разказа как в понеделник си го натиснала да ме изхвърлят! — изплака.
Докато я слушах, кроях планове как да накарам Падиля да си плати за предателството. Но ненадейно проумях, че има и още нещо. В треперенето на ръцете й, като изпъваше дрехите по себе си, в начина, по който наблегна върху „сега“, като каза „Не и сега“, в ожесточението, с което ме налагаше… се таеше нещо повече от това, че е разкрила интригата ми.
Надигнах се и седнах на леглото. Вратът ме болеше, лакът бе изпадал от косата ми и ми се струваше, че има кръв по устните. Но нямах. Вера се бе втренчила в портрета, натрошен в краката й. Възползвах се от паузата, за да се намеся.
— Какво се е случило?
Заговори, без да ме гледа, разтърсвана от тръпки.
— Той държи Елиса… Изчезна снощи, по време на смяната си в Цирка… Анализите потвърждават, че е бил той Студена пот ме обля, но направих всичко възможно да не се издам, за да не засиля паниката й.
— Може нещо друго да й се е случило — излъгах и исках тя да е наясно, че я лъжа, за да се успокои поне малко, и по тоя начин да я накарам да повярва в следващата ми по-коварна лъжа: — Каквото и да е обаче, Елиса е добър агент. Воайора до тоя момент не е попадал на никоя от нас, така че не знае какво означава това… Ако я е хванал, ако е той, Елиса ще го ликвидира, сигурно…
Най-гадното обаче бе да видя как Вера се правеше, че ми вярва, като в ония мудни стриптийзи от маската на Любовта, където заложничката нарочно я насилвахме да вярва, че всъщност я мамим.
— Да, така е. Ели ще го смачка тоя козел… но аз няма да я оставя сама.
— Щом като има една заложница, надали ще търси да хване и втора — подхвърлих.
— Ако го е направил веднъж, ще го направи и втори път.
— Разбирам — почти прошепнах. Обаче единственото, което разбирах, бе, че при тези обстоятелства повече не бях в състояние да я спра, и ставах лесна жертва на всичко онова, което тя казваше, това пък ме изпълваше с ярост. — Само че не трябваше да влизаш вкъщи, без да ме предупредиш все пак. Помня, че ти дадох паролите, но това е квартира под прикритие… Допусна много сериозно нарушение.