— Воайора — отговорих му. — На тепсия.
Настъпи мълчание.
— Това шегичка ли е?
— Не.
— Напомням ти, че от два месеца правиш само безуспешни опити, драга.
— От два месеца върша рутинните операции и следвам инструкциите на тъпите ти профайлъри. Отсега нататък поемам нещата в свои ръце. И ще работя и извънредно.
— Великата Диана Бланко моли да бъде допусната отново? — подигравателно подметна той. — Само че така не става, миличка, влез-излез, както в оная работа секса, детенце. Представи си какъв рев ще нададат от администрацията, ако пак те сложа на тоя висок пост, където…
— Не желая да ме назначаваш. Ще е за моя сметка. Доставям ти го и не ти взимам нищо в замяна. Само те моля да не позволиш сестра ми да излиза нощем на работа и толкова.
И пак мълчание. Знаех, че Падиля по свой си начин бе дори по-коректен и от Алварес, само че понякога в разговор с нас се показваше брутален. Говореха, че след злополуката, вследствие на която дъщеря му остана парализирана, хуманната страна на неговата личност се е атрофирала напълно, поради което го считаха за съвършен ръководител. Само че аз не призовавах човечността у него, а непрекъснатото му желание да бъде контра.
— Не желая каквато и да било помощ от вас — прибавих, — единствено да ми уредиш среща с профайлърите в началото на работното време утре сутринта. Трябва да знам всичко за Воайора — всичко, което знаете вие, което подозирате, което си въобразявате за него, от размера на ризата му до това за коя партия гласува. Всичко — явното, поверителното и засекретеното.
Смехът на Падиля изригна, сякаш идваше някъде от дълбоко, като от подземие.
— Диана Бланко, винаги една и съща, „мозъчето“ на Дженс… И защо всичко това? За да запазим сестра ти? Не можем да я вържем тук, докато ти си на лов за онова животно, не ти ли е ясно…
Беше ми кристално ясно и затова имах приготвен отговор.
— Даваш ми една седмица, ако до петък не ти го предоставя, излизам от играта.
— За цяла седмица да спра Вера! Трябва да я затворя в карцера.
— И ще я пазиш ти, лично.
Беше натрупан огромен архив за прототипа на Жертвоприносителя по принцип. Свалих го и си го занесох вкъщи. Снабдих се и с цялата информация за Воайора. Седнах пред екрана и в същото време чаках Падиля да ми се обади. Бях като заспал слон точно в момента, когато трябваше да се вземат светкавични решения.
— Цяла седмица е много, моето момиче.
— Тогава три нощи. Утре петък, събота и неделя. И срещата с отдела по профилите утре сутринта.
— За три нощи и заек не можеш да хванеш.
— Ти нещо ще загубиш ли от тая работа? Предлагам ти проста замяна — един ветеран като мене срещу една начинаеща, мозъкът изобщо работи ли ти?
— И се надяваш, госпожице, че от шибаната утроба на Криминалната психология на град Мадрид ще излезе кой знае какво ли?
Даже и не трепнах, ровех се из архивите, докато го слушах.
— Наясно си, че ще го хвана, нали, Хулио? Става дума за Воайора, голямата работа, нали, Хулио? И изобщо не искам после да ме споменаваш. Цялата слава ще обереш ти, Вера си остава вкъщи, а с мен след това можеш да правиш всичко, което ти мине през главата или шибаните ти ташаци.
Отново настъпи пауза, но тоя път по-кратка.
— Три нощи. И нито една повече, Бланко — отсече Падиля и затвори.
9
Рикардо Монтемайор и Начо Пуентес бяха профайлъри, координаторите по този случай. В петък сутринта вече ме чакаха в Лос Гуардесес. Щом и тримата седнахме, Монтемайор каза:
— Начо, почвай ти.
— Не, ти. Ако нещо се объркаш, ще те поправям.
— Уф, тогава не искам да си отваряш устата до обяд.
Засмяхме се. Монтемайор и Начо непрекъснато се шегуваха помежду си.
— Да видим. — Монтемайор вдигна едната си вежда. — В профила на Воайора има и много лоши, но и добри неща…
— Вече сбърка, sorry — сряза го Начо. — Има лоши, много лоши, на трето място, просто гнусни. А тия последните преобладават.
— Да допуснем. Няма да обсъждаме гледната ви точка, монсеньор Пуентес.
Начо вдигна ръка в знак на благодарност. Монтемайор продължи:
— Във всеки случай разполагаме с доста данни. Може би е по-добре ти да ни питаш, Диана.