Кръстосах крака и задържах малкия ноутбук в лявата си ръка, за да се почеша по хълбока с дясната.
— Да, имам един въпрос, момчета — казах. — Как мога да го направя на кайма за три нощи?
— Първо го направи и после ела да ни разкажеш — отвърна Начо.
— Скъпи ученико — присъедини се Монтемайор, — госпожица Бланко има нужда от алфата, преди да стигнем до омегата.
— ОК, тати.
Монтемайор измърмори и пак вдигна едната си вежда, докато се наместваше в стола. Наистина бе по-възрастен от Начо, но все пак не можеше да му бъде баща. Въпреки рядката му коса и сивата брадичка, липсата на бръчки и гладката кожа го правеха да изглежда на не повече от четирийсет и малко години, действително до известна степен накърнени от шкембето, което нямаше как да се скрие. Обличаше се крайно небрежно и никак не ми бе ясно защо му бяха войнишките елечета и камуфлажните клинове с хиляди джобове по тях. Затова пък, точно обратното, Начо Пуентес бе от ония маниаци, които човек лесно можеше да си представи само като погледне манекените в луксозните магазини. Гъста черна грива, сресана назад, мургава кожа, тъмни очи, тяло на танцьор в изваяни маркови дрехи (в случая тъмнокафяви „Армани“), които му придаваха толкова съвършена мъжка хубост, че чак ми ставаше блудкаво. Говореха, че бил гей и че партньорът му бил Монтемайор, но аз си мислех, че тия слухове по-скоро бяха плод на завист от страна на някои мъже, готови да обявят за педал всяко антично божество, слязло да се разходи по земята.
Едно обаче беше сигурно, ставаше дума за двама от най-добрите криминални психолози в Европа и тъкмо това ме интересуваше повече от всичко останало.
Защото, от друга страна, Воайора бе най-гадното нещо в същата тая Европа.
— Да видим какво знаем. — Монтемайор бе сложил малък лаптоп върху коленете си. — Знаем, че е мъж, произхожда от Кавказ, около четирийсетгодишен, симпатяга, хубавец, умен, здравеняк, с високи доходи… С една дума, като Начо — заключи.
— Моите доходи все още са ниски, dear professor — отвърна Начо.
— За твое добро, надявам се да имате и още някоя и друга разлика — добави Монтемайор. — Притежава добре оборудвана къща на няколко етажа и мазе, по-скоро два подземни етажа. Навярно тя се намира в околностите на Мадрид. По-малко вероятно — в близките населени места. Принадлежи към профила на Жертвоприносителя…
— Дебеличък е. — Начо се съгласи. — Нататък, ползва въжета, за да им връзва главите…
— All right. И му става от черни трика и прашки…
Монтемайор погледна колегата си с укор.
— Прашки? — изгрухтя. — Кюлоти, по дяволите. Говори по християнски, мамка му.
— Sorry, daddy.
— Няма равен на себе си. Начо и аз сме по-склонни да го смятаме за вдовец, отколкото за РШ.
Вдигнах поглед от ноутбука си.
— РШ?
— „Разведен шибаняк“ — поясни Начо и двамата се изхилиха. — Нотариални покани, дела за издръжка, астрономически пенсии, нали си наясно…
— По-скоро вярваме, че неговата гургуличка е изчезнала от белия свят.
— По-скоро вярваме, че той й е помогнал да изчезне — уточни Начо.
— Но не знаем кога. Вероятно е била първата му жертва. — Монтемайор сви рамене. — Харесало му е и е повторил. Всъщност неговата еволюция напомня „Berowne Perjuro“-цитира с тон на учен. — Нямаме представа и кога е започнал. Вероятно като много млад, постепенно е усъвършенствал своите ритуали и е ускорил ритъма. Възможно е преди да го е правил, където свари и когато може. Сега е „Berowne“ и си има определено място. Свое царство. Вярваме, че това е собствената му къща, и затова смятаме, че е разделена на две: горна — предназначена за неговата съвест, и друга, долна, за щенията му.
Отбелязах това. Знаех, че Монтемайор се позоваваше на труда на Виктор Дженс върху комедията на Шекспир „Напразни усилия на любовта“, в която един крал и трима негови поданици се заклеват да водят праведен живот и да се занимават единствено с учение, докато четири дами от френския двор се намесват и ги отклоняват от предначертания път. Първият от тях, който решава, че трябва да разтрогнат клетвата, се казва Бирон. Дженс нарича със същото име престъпника, който, след определен период на потискане, освобождава без всякакви задръжки вътрешната си същност и нищо не е в състояние да го спре. С кръстосани крака под масата и ноутбука на колене написах: „Той е Бирон, минал е през етап на потискане на своите желания за жертвоприношения. А сега ги осъществява в къща, вероятно в извънградската част.“