— Не знаем колко „наемници“ използва — намеси се Начо. — Само че не става дума за организирана група, нито пък за двойка. По-скоро е симбиоза.
— Множествена личност? — се опитах да предположа и като го отрекоха в един глас, разбрах, че са очаквали да го кажа. Монтемайор обясни:
— Всяка отделна личност би била със същия профил и „наемниците“ нямаше да съществуват.
— Преди всичко е от Жертвоприношение — каза Начо. — Превързва лицата им, и на така, и на така. — Постави два кръстосани пръста върху очите си. — Използва много тънка връв за главата. Наличието на развалена сперма върху лицето и по въжето показва, че този финал на сцената му харесва страхотно. Той е един велик представител на Жертвоприношение и чутовен мизерник. Но има оставени следи и от други профили…
— Не бих могла да бъда ефективна с различни профили едновременно.
Монтемайор се усмихна, Начо се отнесе по-уважително към мен (с намерението да не ме обиди и да запази вероятността да кажа „да“, ако ме покани след това да излезем заедно) и се направи, че не е забелязал глупостта ми.
— Никой не би могъл, мила Диана — изрече бавно Монтемайор. — Само в начина на превързване на лицата има билиони различия, наречени „микропространства“. Ти си от филията Труд. Ако желаеш да вържеш главата на някого, никога няма да го направиш както някой от Жертвоприношение, даже и да имаш под ръка квантов компютър.
— Но нали му помагат други — възнегодувах. — Защо агентите под прикритие не сме информирани, че Воайора не е един човек?
За първи път видях Монтемайор ядосан.
— Защото не е повече от един човек, нито пък е само един. Не ми прави тази физиономия. Това е положението. Ние не знаем какво е. Ако ви кажем, че ще видите двама или трима души в една кола, или ще сбъркаме, или те ще се редуват. Или пък ще изглеждат като различни хора, обаче ще имат един и същи мозък, разделен на кутийки. Може и да сме изправени пред нов прототип, но ако е така, защо толкова често се срещаме с това Жертвоприношение?
— И какво се случи с Елиса? Той ли беше или… те?
— Много е рано да го кажем. Централният компютър обработва микропространствата на мястото, където вероятно е изчезнала. Ще трае една седмица. Цирка е малко вероятно място, но не го изключваме напълно.
— А аз? — попитах. — Поставила съм си за задача да обходя вероятните обекти през тия три нощи. Колко време ще ме изчислявате после?
— Около трийсет години най-малко — каза Начо, а аз му показах среден пръст.
— Вероятността да го срещнеш е голяма — отговори Монте, докато чешеше плешивото си теме. — Не казвам, че ще избере тебе. Това зависи от неговите „наемници“ и гениалните номерца, които използват. Но шансът да се натъкне на теб е повече от осемдесет процента. Въпреки че е хванал Елиса ще излезе на лов отново. Гладен е. Много. И да не забравяме, че ако тя се опита да го залови и не успее, ще приключи с нея доста бързо, защото ще е бесен. И това ще му достави огромно удоволствие. Няма да чака три дни.
Начо Пуентес, преди да заговори, показа върха на езика си и го опря в горната устна: разработили били нови етюди за момента на избора и отвличането и било възможно да бъдат усвоени за часове. Можели да ми ги пратят по интернет.
— Ако, разбира се, си напълно решена да го хващаш — прибави.
Останах неподвижна известно време с поглед, вперен в ноутбука. Заля ме нещо, което си представих: голи тела по сцените в студиото, моите колеги и аз се движим из тях, като че ли позираме, и с удоволствие се питаме: „Дали аз ще съм избраницата, дано съм аз. Не те.“ Ухание на топла кожа, загрята от прожекторите, поклащащи се тела… които после преминават в пъзела от холографии на съдебната медицина. И изневиделица ме завладя умора. Изкуших се да затворя ноутбука, да стана и да си тръгна, да забравя за Воайори и тая проклета моя саможертва, отвратителния данък, който плащах на богинята на справедливостта. Но след това се сетих за Вера и всичкото това се превърна в глътка въздух.
— Съгласна съм — казах. — Искам да знам как да се преобразя в най-апетитното парче, което е захапвал през целия си шибан живот.