10
Бях чудовище и го знаех. Работата ми се състоеше в това да бъда чудовище.
Мина времето, когато се опитвах да се самозалъгвам с разни илюзии за добродетелност и справедливост: надали бях по-добра от ония, които дебнех. „Трябва да се старая просто да не съм по-лоша от тях“, помня, че веднъж ми го каза добрата Клаудия.
И винаги, когато се приготвях да се преобразя в съблазън за някой изверг, както правех сега, не можех да не мисля за нейните думи. Сякаш само това, че се подготвях да им се сервирам, вече само по себе си се превръщаше в грях. Слушай, Диана, трябва да се преобразиш в нещо повече от онова, което на тия животни им харесва. Проблемът беше в това „повече“. Не бе достатъчно да им възбудя апетита, а и нещо отгоре, да им се усладя повече от което и да било друго тяло, та да изберат именно мен. Страхувах се, че ще се превъплътя в онова, което те най-много обичат, че ще се преобразя в онова, от което на тия призраци им потичаха лигите и което светкавично щяха да захапят.
„И винаги запазвайки известно равновесие, нали, доктор Дженс?“, това си го преповтарях, докато дърпах старомодните завеси в скромния си хол.
„Ако ме пожелае прекалено силно, ще се нахвърли върху ми и ще ме налапа наведнъж още преди да успея да му направя каквото и да било… Какво казвате, докторе?“ Напънах се да си спомня начина, по който произнасяше на висок глас „лампите“ и как двата лампиона от тяло и шия на жираф от двете срещуположни страни послушно се запалваха, осветявайки точно средата на салона. „Трябва да се научиш да бъдеш и гориво, и вода за този огън.“ Може би не го цитирам точно, но смисълът бе същият.
Обърнах стола с масивната облегалка към себе си. Бях избрала този, защото извивката на горната му част измежду всички мебели, които имах вкъщи, най-много приличаше на колоната, о която Дженс ни караше да се отъркваме, когато упражнявахме маската на Тайнството. Погледнах да съм сигурна, че лаптопът си стоеше включен върху табуретката и на него бяха етюдите за различните профили и обясненията на Дженс за „Сън в лятна нощ“. В краката на табуретката имаше шише с минерална вода. Всички врати бяха затворени. Беше осем и половина вечерта, петък, и разполагах само с три часа за упражнения.
Първо щях да работя върху Тайнство, после по Жертвоприношение.
Профайлърите твърдяха, че маската на Тайнството можеше да ме предпази от опитите за насилие през решаващите първи часове след отвличането. „Ще те върже и ще те държи близо до себе си. Ще си, какво да се прави, такъв е изразът, с гол задник под дъжда, така че трябва да си опънеш нещо като чадър“, казваха те.
Маската на Тайнството бе мощно средство. Основаваше се върху символизиране на сриването на заобикалящата ни действителност чрез сдържани жестове и думи, с колкото се може по-малко излишества, което се оказваше полезно в момент, когато разполагаш с минимално пространство и си със скоч на устата. Предполагаше се, че чувството за непривичност, което внушаваше, спира желанието за дивашка агресия и отклонява вниманието от жертвата. Докато се концентрирах насред тая виртуална сцена и свалях сандалите, си спомних, че Клаудия Кабилдо я считаха за експерт в тази маска и че аз я бях упражнявала заедно с нея както в двора на бившия чифлик, така и във величествения дом на Виктор Дженс в Барселона.
„Клаудия“, помислих си и за миг останах неподвижна, преди да смъкна спортния си панталон. Случайно или не, бях ходила до Клаудия Кабилдо същия този петъчен следобед и току-що се връщах оттам. „Клаудия, още едно чудовище като мен. Заедно обхождахме непрогледните мадридски лабиринти, нали? Две чудовища, хванати за ръка в безлунната нощ. Нощта на лудите.“ Superwoman. Ще се справиш.
Клаудия, моят водач, моят светлик в мрака, най-съвършеното чудовище на тоя свят, съществувало, за да доставя удоволствие на останалите.
Докато бе разкъсана от друго, още по-голямо от нея.
Клаудия Кабилдо беше погребана. Когато понякога си говорехме, то бе именно с нея, но самата тя вече не беше сред нас. Винаги, щом трябваше да се срещна с Клаудия, се стараех да не забравям миналото и подхождах към нея като към човек, с когото щях да прекарам известно време, да побъбря като с някой, който е отвъд и вече не крачи по повърхността на земята.
Но наистина изпитвах потребност да я видя. От няколко дни тази необходимост бе станала просто физическа, като желанието да захапеш някакъв плод и устата ти предварително започва да се пълни със сока му, или нуждата да подложиш тялото си на дъжда. При други случаи щях да си наложа мисълта, че става дума за определена рационална цел: стъпваш на всяко следващо стъпало, за да се изкачиш по стълбата догоре. Както и да е, но през последните години се виждах с нея единствено ако нещо се случваше: щом ми предстоеше да участвам в трудно преследване, когато се провалях, когато се влюбих в Мигел Ларедо или се карахме с Вера. Разказвах й всичко, въпреки че не бях напълно сигурна, че Клаудия ме слуша.