Към обяд в петък, след срещата с профайлърите, на излизане от Лос Гуардесес, почувствах същата необходимост. Набрах номера й по телефона и почти веднага чух гласа на Нели Рамос. Да, разбира се, можех да отида, ако искам, още същия следобед, и че „Клау ще се радва“ да ме види, в пет и половина би било идеално. Затворих и ми мина през ума как през предишните дни бях планирала да се срещна с нея, за да й кажа за напускането си, а сега мотивите ми бяха напълно противоположни.
Следобедът бе студен и сив. Докато слизах от колата на улица „Тесео“ в Лас Росас, погледнах небето, бе задръстено от облаци като огромни дюшеци. Тази нощ, първата от решителната гонка, щеше да е черна. Лоша е срещата по време на пълнолуние. И усетих аромата на цветята в малката градинка пред къщата. От отдела бяха разрешили да й наемат градинар, а Нели ми бе казвала какво удоволствие изпитва Клаудия да гледа как режат живия плет и окастрят другите храстчета и розите. Клаудия и нейните цветенца. „Едно растение се грижи за останалите.“ Смисълът на тая фраза бе ужасяващ и глупашки, но непрекъснато ми се мотаеше из главата.
И нервите ми, неизбежно, бяха опънати. Нещо като мравуняк в стомаха, чувство за несигурност преди самата среща. Лоша е срещата по време на пълнолуние. И отново същият въпрос, който непрекъснато си задавах: бяхме ли приятелки с Клаудия Кабилдо? И пак същият отговор: не можеш да си приятелка на човека, с когото си правила абсолютно всичко. Не е възможно да обичаш тоя, който те е притеснявал и в същата степен ти е доставял удоволствие или просто не ти е обръщал никакво внимание, който познава оная бенка между краката ти, знае за твоите среднощни кошмари и е слушал виковете ти от болка или оргазъм, но пък и не подозира какви филми харесваш и дали обичаш да изпращаш залеза.
Клаудия и аз, заедно от петнайсетгодишна възраст, нито бяхме приятелки, нито се обичахме. Но имаше нещо, което ни свързваше, по-здраво, по-истински от парчето кожа между сиамските близнаци.
Желязната врата стоеше отворена и Нели ме очакваше на входа. Държеше в ръката си чепка грозде, предложи ми и аз отказах с усмивка.
— Здравей — каза с дрезгавия си глас и в едно музикално темпо, което съдържаше в себе си цялата й двайсет и една годишна история от раждането в Лас Палмас.
— Здравей, Нели. Много рано ли дойдох?
— Не, точно, влизай.
Косата й беше вълниста, с цвят на черен кехлибар, кожата й мургава и тялото мускулесто. Беше ченге под прикритие, и то доста добро, до деветнайсетгодишна възраст, когато реши да напусне. Не поради конкретна причина, както обясняваше, нито пък се бе случвало да пострада особено, само че „нещата трябва да се правят до един момент и после вече — не“, казваше. Понякога човек оставаше с впечатлението, че има и още нещо, което тя премълчава, но и така да беше, това си бяха нейните лични кошмари, които не засягаха никого. И понеже беше много млада, от службата й предлагаха да върши дребни услуги, като например от време на време да се грижи за една бивша агентка, „пострадала тежко“ (но и евентуално опасна, за да бъде наглеждана от обикновени медицински сестри), каквато бе Клаудия. На Нели тази работа толкова много й хареса, че бе поискала разрешение да стои по цял ден, та даже през лятната си отпуска придружаваше питомницата си по балнеосанаториуми. Готвеше, къпеше я, гледаше я както малко момиченце любимата си кукла. Аз се радвах, че това се върши от Нели, която всъщност бе страшно корава, каквато и изглеждаше, но се проявяваше като безкрайно мила и всеотдайна.
Пресякохме потъналото в тишина антре на тази вила без собствен облик, с бели, гладки стени, обзаведена пестеливо с мебели, сложени на точните им места. Типично държавно жилище, досущ като онова, в което за първи път се срещнахме с Клаудия, квартири, прилични на аквариуми, където те наблюдават отвсякъде през скрити камери, поставени да охраняват хора като нас двете.
— Как е? — попитах я.
— Имала е дни — отвърна Нели, едва-едва обръщайки се докато пъхаше в устата си последното зърно на път през хола. Чехлите й стъпваха безшумно по светещия паркет. — Днес ми се вижда доста отпаднала, но вчера идва градинарят да оправя цветята и храстите и беше много оживена. Един ден така, друг иначе… — Вдигна рамене и спря пред затворената врата. — Мисля, че от време на време се преструва на безпомощна, за да й обръщам повече внимание… Станала е зла, миличката, ужасна е, горкото момиче…