Отвори и влязох в стаята, която бе обзаведена по същия начин като онази от моя спомен, където ме отведоха, за да ме представят на Виктор Дженс, след като бях преминала курса на обучение в центъра насред планините. И там, пред къщата, срещнах едно кокалесто създание, облечено в шемизета, със сламена шапка на главата, което също очакваше да бъде въведено при великия учен. Седеше, свито в един шезлонг, с колене, опрени до гърдите, и в спомените ми се запечата впечатлението, че виждам най-слабото и костеливо телце на жив човек. След малко научих, че тя се казва Клаудия, което, изречено с припрения й говор, звучеше като Клада, защото никога не се замисляше как говори, освен когато участваше в театралните етюди. Узнах също, че шапката не е нейна, а е реквизит от гардероба, оная, която после Дженс ни караше да носим (както и една едва забележима превръзка през кръста), като представяхме образа на Кросното във финалните сцени на „Сън в лятна нощ“. Толкова често я слагахме, че накрая се разпадна, за нищо вече не ставаше и помня как Клаудия по тоя повод изкоментира: „И сега какво ще правим, мен ме е срам да излизам чисто гола на улицата и без шапка“, а аз се изсмях.
Само че не бе стаята отпреди десет години. Нито пък същата онази Клаудия.
— Здравей, Сесе — казах.
— Ау, я виж кой идва. Да не си в отпуска? Не може да бъде!
— Сигурно си помисли, че ти ще я водиш на санаториум, бедничката — поясни Нели.
— Това лято не си ли ходила на плаж, Сесе? — усмихнах се. — Не искаш ли пак да ходим двете?
— Ау, ау, ау — отговори Клаудия, прегърнала едно грозно плюшено кученце все още с етикет на дупето.
— Знаеш ли коя съм? — попитах я.
— Superwoman, разбира се.
— Това е Диана Бланко, глупачке. — Докато й го казваше, Нели вдигна щорите посредством някакъв бутон. — Не се прави на бебе, моля ти се. Много добре знаеш коя е.
— Естествено — отвърна Клаудия шепнешком в ухото на кучето. — Това е Жирафката, ау. — Разсмях се. Клаудия помнеше първия прякор, който ми лепна заради ръста.
Изпълнена със сивкавата следобедна светлина и миризмата на влажните растения от градината, стаята изглеждаше най-живото помещение в къщата. Парадоксалното беше, че всъщност бе гробницата на Клаудия. И в средата, в саркофага на огромното канапе — тя, както винаги и всемогъща, и слаба.
— Жирафката — повтори дрезгаво и шепнешком. — Тоя шибан дъжд в сцената. На четири крака. Шибаният дъжд изобщо не спира, нали? — Разбрах, че говори за театралните етюди в полицията, имаше специални устройства в тавана, които имитираха дъжд. Тия упражнения, докато от нас шуртеше вода, бяха невероятно важни за някои профили, но това не ми пречеше да ги ненавиждам особено. „Ах, тоя шибан дъжд…“ — продължи да ме имитира.
— Да, Сесе — засмях се, изненадана от паметта й. — Тоя шибан дъжд.
Клаудия Кабилдо бе моя връстничка, ала изглеждаше трийсет години по-стара. Беше си все такава слаба, като аскет, на лицето й имаше единствено очи: сини, отнесени, два магнита, два чисти къса небе. Нели грижливо я бе разкрасила специално за срещата. Мирисът на лавандула я обгръщаше като облак. За миг си помислих, че проумявам любовта на Вера към бедната Елиса. Всъщност не точно любов, нуждата да намери нещо свое в образа на приятелката си и да си каже: „И тя е като мен. Не съм сама сред всичкото това безумие.“
Не, не я обичах. Всъщност бях се опитвала да си внушавам, че я желая. И не ми се бе случвало пред никого, даже и пред Мигел, да се изповядвам безрезервно. Единствено в присъствието на господин Пийпълс, на когото все още не се бях обаждала и засега не исках да мисля за това.
— Страхотно изглеждаш, Сесе — казах. — Плажът те разхубавява.
— Да, Жирафке. — И двете се усмихнахме. — Страхотно!
— Донесох ти нещо.
Нели ни бе оставила сами, „докато стане време за сокчето“, така че придърпах една табуретка до краката на Клаудия и извадих от джоба на якето си портативен проектор за холограми.
— Знаеш ли кой е това? Детето на Тере Обрадор… Навърши пет години миналия месец и аз бях на празника… Тия снимки ги направих за теб… А това е Тере… Разпознаваш ли я? — Надявах се, че изречени на глас, имената ще й говорят повече от триизмерните образи, които се появяваха като цветен дим пред лицето й.