— Шефката.
Засмях се, успя да ме развълнува.
— Да, Шефката… Щеше да е хубаво да видиш детето й… Личицето му е досущ като на Тере…
Много си бяхме говорили за Тере и бях сигурна, че все още си я спомняше, защото я бяхме направили нещо като наш ръководител по силата на това, че Дженс непрекъснато й възлагаше главните роли в етюдите, които разигравахме. Тереса Обрадор бе започнала заедно с нас, но изостави тази работа, щом майка й си промени мнението за нея и заплаши да прибегне до съда, ако полицията не върне дъщеря й. В края на краищата нещата се потушиха посредством някакво обезщетение и въпреки че Тереса се разболя, започна да учи нещо друго и се ожени. Бях ходила на сватбата й и на всичките рождени дни на сладкия Виктор (без да обръщам особено внимание на това защо дебелите ръчички на тоя малък принц винаги ме възхищаваха).
— Само да пожелаеш, мога да ги прехвърля на твоя компютър — й предложих. Клаудия не отговори и изведнъж се почувствах като идиотка, загасих проектора и го сложих обратно в джоба на якето. — Всъщност, Сесе, дойдох да ти кажа нещо друго…
И почнах. Разказах й всичко, на нея и плюшеното й куче.
При други случаи й бях разправяла за Воайора, така че минах направо към изчезването на Елиса и импулсивното решение на Вера, откъдето бе дошло и моето лично. Ти ме изслуша, или поне привидно, с големите си, дълбоки като кладенци, очи.
— Страх ме е, Сесе… Оплескала съм я… Страх ме е за Вера и за себе си… Тоя чичко е опасен… Голяма риба е… Не мога да оставя Вера самичка да се оправя с него… Аз…
И изведнъж пет ледени скоби се вкопчиха в ръката ми.
— Ще успееш — каза Клаудия. — Ти си superwoman.
Ръцете й бяха като нея самата: невротични, костеливи и напрегнати. По лицето й още се виждаха белезите от железата, с които онова чудовище Ренар я бе държало в продължение на един месец в подземието в Южна Франция със стени от пръст и дъсчен таван, както го бе описвала на няколко пъти самата Клаудия веднага след освобождаването й. Колкото и странно да изглеждаше, въпреки че бе понесла серия от нечувани мъчения, нямаше нанесени особени травми. Единствената следа бе останала в нейния разум, вътре в главата й, Ренар я бе сринал.
— Не съм сигурна. — Стиснах ръката й. — Наистина не знам дали ще го хвана. Това е едно много подготвено копеле. Профилите му са объркани. Знам единствено, че съм длъжна да опитам… Досега предадоха богу дух двайсет момичета. Представяш ли си? Това е голямо животно, Сесе. Разполагам с три нощи, преди Вера да излезе сама! Трябва да го направя аз, а толкова ме е страх… Не го споделям с никого, но изпитвам ужас, Сесе… — Прииска ми се да ревна, ала се сдържах, за да я изслушам.
— Ще успееш — повтори Клаудия, а аз дори не бях уверена, че разбира какво ми казва. — Ти си superwoman, Жирафке.
Останахме за малко така, уловени за ръце, докато се появи Нели с плодовия сок. Сбогувахме се и по целия път на връщане в ушите ми кънтяха думите:
— Ти си superwoman… Ще успееш. Ще успееш.
„Сън в лятна нощ“ е младежка творба, която, според мнението на Дженс, Шекспир е написал по поръка на тайното Лондонско гностично общество. Това е изненадваща комедия: вълшебници, духове, благородници и актьори, превърнали се в магарета, вълшебно биле, което може да накара жертвата да се влюби до уши в първото срещнато създание, колкото и ужасяващо да е то. Това, по думите на Дженс, е „ключът към профила на Тайнството“.
Маската на Тайнството принадлежи към групата на Отрицанието, с други думи, ситуациите, при които похитителят е привлечен, защото не харесва онова, което вижда. Движенията, цялостното поведение, гласът на агента го довеждат до безпокойство, до тревожно очакване, до вълнение, всъщност до същите психологически състояния, в които собствените му желания стават причина да нанася телесни повреди. За първи път Дженс ме накара да възпроизведа тази психомаска на открито — на един междуселски път за декор, с ботуши и кожен колан, увит около кръста. Години по-късно изнамерих „по-елегантен“ начин за нейното пресъздаване, без необходимостта от какъвто и да е гардероб или реквизит, бях ги заменила с предмет, о който бих могла да отъркам своето тяло, като например някоя от мраморните колони в къщата в Барселона.