Разбира се, тая раничка бе далеч по-малка грижа от другото.
Беше взел решение да забрави за него, а за тия работи разполагаше с безотказен начин: закле се, че си го спомня за последен път, след което щеше да го захвърли в пещта за изгаряне на ненужни вещи, изпаднали от собственото му съзнание.
Драскотината на ръката бе причинена от малката. А може би и другото, но затова никак не бе сигурен.
Първото бе все пак отчасти по негова вина, защото още преди спречкването беше забелязал, че ноктите на момичето са дълги и заострени, с лак, олюпен до половината, което вероятно означаваше, че не са изкуствени, следователно и не особено чисти. Малко мръсно коте. И сигурно имаше на задника или до оная си работа от ония тъпанарски татуировки, уж езотерически, и поне няколко обици на разни тайнички местенца. На пръв поглед му се бе сторила нещо като индийка, по чертите на лицето и матовия тен, после обаче се бе оказала латино, кой знае от коя страна, при стотиците им акценти. Момчето с нея не бе успял да го огледа добре, но и без това си представяше рошавите му пирги и татуировките по голите му бицепси.
Въпреки всичко се надяваше на успех. Така или иначе, покупките бяха направени. Реши машинката за смазване да я остави вътре, а останалото — в колата. Да се мотае още дълго точно по това време на деня, преди да свали нещата в подземния паркинг, бе все едно сам да отиде и да ги декларира в полицията. Но съдбата реши друго и за това допринесе фактът, че бе неделя и автомобилите на паркинга бяха нарядко.
Само една кола се пречкаше пред новия му джип мерцедес „Блуфайър“, забеляза я отдалеч, както и двете сенки, които се мотаеха около нея.
Изведнъж осъзна какво се случваше. Остави багажа си на земята и се доближи, колкото се може по-безшумно, ала явно недостатъчно, защото момичето, което охраняваше операцията, го зърна и предупреди своя съучастник.
— Хей! — извика, като ги видя да бягат. — Хей!
Момчето изчезна яко дим и вече не можеше да го стигне. Но нея — да. И докато правеше именно това, първата мисъл, която мина през ума му, а кой знае откъде се беше появила, бе: „Господи, има същата коса като на Джеси.“ Защото Джеси се подстригваше точно по този начин и всеки, който я бе познавал, щеше да го потвърди, въпреки черната вълнена шапчица на върха на главата на момичето: дълга, тъмнокестенява, права коса, като преметнат шал. А на всичкото отгоре беше също толкова слабичка и ниска. Спомни си за нея, макар че бяха минали повече от десет години от смъртта й.
Както и да е, ускори крачка и успя да я улови за кокалестата ръка под мръсното й черно яке.
— Е, и?!
— Пусни ме! — изкрещя момичето.
И той каза: „Добре, съгласен съм.“ Но не я пусна. Напротив, докато тя си губеше времето да вика, я хвана още по-здраво. Не беше особено трудно. Обърна я към себе си, последва малко борба, в която без съмнение го бе одраскала.
— Шшшшт — предупреди я, довличайки я, сякаш беше безтегловна, до стената зад колата си, и за да приключи играта на нерви, запуши устата й с ръка. — Успокой се, слушай сега… Нищо няма да ти направя… Ако продължиш да пискаш, пазачът на паркинга ще се покаже през прозореца на стаичката, ще те чуе и ще имаш проблеми. Ще довтаса полицията. И ще те арестуват, ясно ли ти е? Така че първо млъкни.
Отдръпна ръцете си от нея бавно, но не прекалено. В мига, в който я остави, тъничката й фигурка се отдели от стената и като футболна звезда го изфинтира и се плъзна покрай него. Бе се подготвил за това. Хвана я в последния момент и удави писъка й пак със същия жест.
— Виждал съм девойки на твоята възраст да ги арестуват. Много е гадно, въпреки че ги пускат скоро след това Карат те да се изкъпеш пред тях. А те са мъже. Това знаеше ли го? — Достави му удоволствие да й разправя тая идиотщина и да наблюдава как смръщва гъстите си черни вежди над ръката, затиснала устата й. — Дано те пуснат бързо, но те уверявам, че ще ти се случат и някои подробности…
— Аз… не съм направила нищо… — изхлипа, като й позволи да говори.