Караше сред тишината, разсейвана единствено от непрестанното мъркане на двигателя. Тя му напомни библиотеката с лавици до тавана и заедно с това образа на една студентка по филология с кръгли очила, с която се бе запознал преди два месеца. Погледна към небето, пак се бе покрило със сиви облаци, каквото си бе от няколко дни, тази нощ отново щеше да вали. Светлината изглеждаше някак мътна, като че ли излизаше от някакъв мръсен глобус.
Есенните листа по земята изпращяха под гумите, докато спираше пред широкия вход. Отляво бе порталът на гаража, в който имаше още два автомобила и няколко машини за автоматично пребоядисване, обаче след като свали багажа и го остави до вратата, мина през централния вход. Влезе, затвори след себе си и запали осветлението в трапезарията, като махна с ръка във въздуха. Вътре цареше тишина с мирис на абсолютна чистота и примеси на освежители на въздуха и препарати за почистване на мебели. Новото момиче за поддържане на хигиената, на което плащаше на час, се оказа ефективно. Предишната, по-възрастна от нея, румънка, която работеше, откакто беше купил къщата, няколко седмици преди това му бе съобщила през сълзи, че едно от нейните деца се е разболяло тежко и много съжалява, че трябва за известно време да се върне в родината си. „Само за два-три дни“, бе казала. Бедната жена бе разтревожена от случката със сина й толкова, колкото и от факта, че се налагаше да изостави работата си, и той се почувства принуден да я утешава. Нямаше никакъв проблем, можеше да отсъства, колкото си иска, най-важното, естествено, бе здравето на сина й. После блокира телефоните за нейния номер, изтри го отвсякъде и говори с една агенция за ново момиче, което да започне работа още от следващия ден. И когато румънката успя все пак да го открие след цяла седмица телефонни издирвания, я уведоми, че е уволнена.
Новото момиче бе прекалено хубаво, но и достатъчно глупаво, за да не бъде любопитно, и достатъчно съобразително да не го пързаля с болни деца.
— Здравей — извика високо. — Тук съм. Здравей.
Отговор обаче не последва.
Неговият „помощник“, както го беше кръстил, названието се хареса и на двамата, не бе на тоя етаж. „Вероятно е долу“, си помисли.
Подсвирквайки си мелодийка от много стар филм, влезе в спалнята, остави багажа си на пода и мина в банята. Внимателно изми раната с два вида сапун. После се изпика и си поигра с пениса. Издърпа го напред с палеца и показалеца си и леко го разтърка, докато усети, че се втвърдява. Без да го вкарва в панталона, излезе от банята и се разсъблече напълно, захвърляйки дрехите на пода: скиорски елек, яке, тениска, вълнения панталон, обувките, чорапите и ръчния си часовник с вграден компютър.
И започна да крещи.
Отвори широко устата си, отдето потече слюнка. Вените на врата набъбнаха и лицето му почервеня. Стоеше с лице към стената, все едно предизвикваше някого на дивашки дуел, в който всичко беше позволено. И без да престава да вика, вдигна юмруци и удари веднъж, два, три пъти тапицерията на стената. Усети болка, ала не достатъчно. Малката, раната на ръката, драскотината на вратата… очертания на неща, които се въртяха пред очите му. Знаеш ли какво си ти? Знаеш ли какво си ти?
Престана да крещи и да удря, но все още беше бесен. Обърна се към леглото, грижливо оправено, така както обичаше, дръпна кувертюрата и чаршафите, махна калъфките от възглавниците и започна да ги къса. В краката му се посипаха шарени парцали като разноцветни листа. Това му напомни, че е необходимо да се снабди с по-лесен начин да се освобождава от употребявани дрехи, защото пренасянето им до пещта на първия подземен етаж в къщата водеше до рискове, да изпадне някъде по пътя я етикет, я някоя от тях, я парченце плат. Спомни си и още нещо: как веднъж, когато беше на дванайсет, един съученик му надраска с цветни моливи тетрадката.
Отведнъж се почувства отлично. Огледа обелените кокалчета на ръцете си, които кървяха, но това не бе в състояние да го ядоса така, както драскотината, достатъчно бе само да ги промие. После отвори гардероба, избра един бял халат и го нахлузи. Леглото приличаше на кочина, а не можеше да го остави в тоя вид и момичето да го завари така на следващия ден, но реши да го оправя по-късно. Наново се натовари с багажа и по халат излезе от стаята. Спря за миг пред вратата на другата спалня. Ставаше дума за стая с още по-пестелива мебелировка от собствената му. Увери се, че вътре няма никой. „Долу е“, помисли си, със сигурност.