Мина през хола и кухнята и стигна до гаража. Направи му удоволствие да отвори, както беше гол по халат и бос, широкия електронизиран портал, да вкара вътре хидравличната помпа и да затвори след себе си. Спря пред трите компютъра, наредени един до друг, които контролираха чрез спътник заключването на вратите, алармите и постъпването на информация за движението наоколо и всякакви телефонни и други съобщения. Включи последния и изчете най-прясната информация: проследяването в Мадрид на предполагаемия Отровител и неговата неидентифицирана отрова, което не го заинтересува особено, така както и новините за убийства на проститутки, които обаче прегледа внимателно. Каза си, че може би няма да е лошо да си достави един по-мощен апарат, което щеше да му спести да се занимава с тия три портативни бракми, строени в редичка. Но предпочиташе да си го купи на части и да го сглоби сам, щеше да излезе по-евтино и да остави по-малко следи. В живота всичко е въпрос.
На изчакване, заключи, спомняйки си за момчето, което му бе надраскало тетрадката, и как цяла седмица го дебна, за да разучи навиците му, и после от засада му счупи черепа с метален прът, който открадна от една работилница. Е, не бе масов убиец, но не беше и против кръвнината.
Мислейки за това, се досети, че тая седмица му предстоеше да прочете отново „Венецианският търговец“. Изследваше профила Привидност, който с две думи се състоеше твърдението, че „не всичко, което блести, е злато“, като при избора на едно от ковчежетата на Порция. Не беше маловажно да опознае врага си.
Държейки покупките в една ръка, изключи алармата на мазетата и заслиза по стълбата, по която понякога ги караше с камшика да вървят голи.
Сред покоя в подземието се обърна към своя помощник. Каза му да спре, протегна ръка и напипа пулса й на гърлото. Все още се долавяше и с болкоуспокояващите и бетадина, раните по гърдите и краката не представляваха непосредствена заплаха за живота й. Обърна внимание на това колко вода й е останала. Пресметна, че можеше да изкара още поне два дни.
Наведе се и й се усмихна, като отмахна косите от лицето й. Момичето, с ръце, завързани за главата, и на колене, бе престанало да вика и сега едва чуто хленчеше, като от време на време хапеше въжетата, които се впиваха в лицето й.
— Знаеш ли какво си ти? — прошепна. От младото й гърло излезе дрезгав звук. Спомни си за крадливата латиноамериканка. — Знаеш ли какво си? — настоя още веднъж и развеселен посочи към гърдите й. — Избирай: месо или пари.
Не последва никаква реакция. Беше явно, че има нужда от нов материал.
Изправи се и продължи работата със свредела. Мързеше го, бе отегчен и го вършеше бавно.
Погледна колко е часът на лаптопа в мазето, който контролираше машините. Седем и десет, достатъчно време да слезе до града. За друга.
— Вземи си душ и си смени дрехите — заповяда на помощника си.
12
Надявах се, че ме харесват. Надявах се, че това са те.
Караха с висока скорост, наоколо бе тъмно. С така наречения от мен „подчинен“ бяхме на задната седалка. Този, който управляваше, не спираше да бъбри през цялото време, бе от профила на Жертвоприносителя, предполагаем Воайор. Хвърляше ми весели погледи в огледалото за обратно виждане и изпълваше купето с гръмкия си глас.
— Ние харесваме леличките, които не говорят с ако… По дяволите, нали така? Без задръжки. Дето лазят на четири крака и дават да им правиш каквото си поискаш… Да пояснявам ли?
— Хайде, Лео — смъмри го моят придружител. — Елена не е паднала толкова ниско…
— Добре, ниско или високо, ще прави каквото й кажем. — Усмихна ми се с очи. — Нали, хубавице?
— Който плаща, поръчва музиката — отвърнах.
— Виждаш ли, Педро? Момичето е разумно.
Колата препускаше все по-бързо и по-бързо, както и пулсът ми. Бях напрегната, устата ми бе пресъхнала, не можех да мисля за друго освен за това, че не бъркам. „Те са. Дано да е така. Те са“ Беше неделя през нощта, почти един след полунощ, последният ден, който ми бе отпуснат от Падиля. Мислех си за Вера, за това, че на сутринта никой вече нямаше да бъде в състояние да я спре. Мислех, че времето ми изтича, че предните две нощи бяха пълен провал. Бях се вторачила в плешивия, в тая последна възможност, защото с други не разполагах. Бяха ме намерили в един от нашите обекти, крайпътен бар, докато издърпвах ципа на ботуша си, вдигнала крак върху стол. Това бе типично за привличане на филията Жертвоприношение. Реших, че съдържателят на вертепа бе тоя господин Демон, а Педро само го придружава. Предчувствах, че имаше и нещо друго в тяхната двойка. Желаеха ме, без съмнение. Ако от погледите им струеше вода, щях да съм мокра цялата. Само че преиграваха, очевидно. В изхвърлянията им прозираше и още нещо освен следи от кока, с която без съмнение се бяха натъпкали.