— Най-накрая попаднахме в целта. Нали, Педро?
— Това е ясно, Лео.
— След като се въртяхме четири часа с колата и не срещнахме нито една, която да си заслужава… Какво става с колежките ти, хубавице? Да не са се изпокрили?
— Сто на сто това за „убийствата на проститутки“ ги е уплашило Лео — каза приятелят му.
— Ами, вестникарска манипулация. Аз не го вярвам. Ти също, нали мила?
— Елена е наясно, че с нас е в безопасност. — Педро започна да отговаря вместо мен.
— Е, аз няма да си сложа въжето на шията. — Лео избухна в смях. Просто имахме късмет и попаднахме на добро парче.
— Вярно е, симпатично и сериозно момиче.
— Малко прекалено сериозно, а? Няма значение, познавам тия птички… Отначало всички са сериозни, а после ти разказват играта, а?
Господин Демон, моят избраник, натискаше газта до ламарината. И не отпускаше педала и за миг, нито пък затваряше огромната си уста, плюеше около себе си, като пръскачка под налягане. По главата си нямаше и косъм и кожата му, като от найлон, отразяваше отблясъците вътре в аудито. Носеше подстригана козя брадичка, а под нея се забелязваха две-три гънки кожа, което навеждаше на мисълта, че това е гумена маска. Бе дебел, но изобщо не се бе зарязал: оня вид телосложение, което, ако се оставеше без надзор, се превръщаше в кюфте, ала неговият притежател явно успяваше да усмири наклонностите си с гимнастика, правилно хранене и може би с тайчичуан, който упражняваше със своите колеги.
И беше от профила на Жертвоприносителя. Огромен, необуздан, бе трудно да го гледаш в очите, защото напомняше изгладняло куче. Но тоя бесен глад той го криеше. Господин Демон пускаше фойерверки, обаче пазеше далеч от погледите на останалите вулканичната си магма. А там, на такава дълбочина, можеше да има какво ли не.
Бях уверена, че е просто луд.
— Не му обръщай внимание — каза спътникът, седнал зад гърба му и извърнат към мен. — Лео го раздава малко като диво животно, но е добро момче… Пести си силите, Лео. На госпожицата й е все едно.
— Точно така, Лео, малко по-спокойно — добавих аз.
Лео се изкикоти, а другият само се усмихна, загледан в мен през сумрака в колата, сякаш искаше да ми каже „Между нас двамата има нещо, което Лео не може да проумее.“ Външният му вид съвпадаше с поведението: източен, с грижливо подстригана брада, с големи добри очи, в които като вихрушка вилнееше собственият му профил. Разбрала го бях още преди половин час, след като му пуснах няколко уловки. Бе от разновидността Течност, склонен да се комбинира с хора с променливо поведение. Изглеждаше напълно логично един от подчинените на Лео да бъде Течност, защото се касаеше за вид душевност, способна да се проявява и като друга разновидност. Вероятно именно оттам идваха заблужденията на профайлърите. Един от Жертвоприношение, комуто при избора съдейства друг от Течност. Този колектив ми се стори доста удачен и аз почти бях склонна да повярвам, че ще имам успех. Но в същото време можеха да бъдат и две отегчени юпита със скъпи сака и кола, излезли да се поомешат с тълпата, да смръкнат малко дизайнерска дрога, която се продаваше навсякъде в мрежата, и които не представляваха никаква заплаха. С тая компания една жена би могла да прекара страхотни сексуални мигове. Но бе рано да се разбере.
— Още много ли остава? — попитах.
Лео, който вече бе престанал да дрънка и засега се опитваше непоносимо фалшиво да изтананика някаква мелодия, отговори: „Не“, докато в същото време неговият приятел каза: „Не, съвсем малко.“
— Близо сме — продължи успокояващо Педро.
— Какво става с тебе, Еленовска, руско курвенце? — избухна, доволен от живота, Лео. — Нямаш търпение ли?
Забавляваше го да ме нарича „рускинче“, макар да знаеше, че не съм. Очевидно го забавляваха и много други неща, които засега не бе ми доверил.
— Не, не съм нетърпелива, но не разполагам с цялата нощ. Освен това ти, плешиво магаре, каза, че отиваме наблизо.
— Как ме нарече?
Педро се изхили. Лео изви дебелия си врат и взе завоя така, че чашите с мартини на малката масичка между нас двамата задната седалка се удариха една в друга. И изкрещя в лицето ми: