— Съжалявам — отговорих и видях наяве как тая една-единствена дума го простреля безмилостно точно в средата на неговото Жертвоприношение. Изрекох я след кратко дихателно упражнение, издишвайки въздуха като дим от цигара.
Душевността на човека е нещо много крехко, но е затворено в най-твърдата на тоя свят черупка. Точно в този миг неговата собствена обаче се пропука.
— „Съ… съжалявам“? „Съжалявам“? — Очите му шареха между пътя и лицето ми, виждах ги в огледалото и колата постепенно забави хода си, обратно на брътвежа му, в който думите започваха да се застъпват една друга. — Знаеш ли какво ще те направя аз тебе за това „съжалявам“? Знаеш ли какво ги правя аз момичетата като тебе, руска кучко? Знаеш ли, куч…? По дяволите!
Това, което бях научила за тоя етап на промяна в психомоториката на евентуалния мъчител или наблюдателя на мъченията на жертвите, не бе отчаянието, с което Лео се бореше да се освободи от зависимостта си. Безнадеждното му, озвучено с много викове, желание по-скоро принадлежеше на едно мизерно изчадие, съществуващо сред своя още по-мизерен ад.
Глупакът Демон не беше моята тайна любов, моят велик Кучи син, целта ми. Още по-малко неговият спътник. Нямаха никаква връзка с Воайора. Бяха още едно неуспешно попадение.
Изведнъж асфалтът изчезна, пред нас имаше само дървета и храсти. Калникът се бе ударил в мантинелата на пътя и докато безконтролно се влачехме, си помислих, че някакво си пътно произшествие ме интересуваше много по-малко от безуспешния лов през тази нощ. Накрая всичко приключи до едно тънко дърво с клони, пречупени както собствените ми планове.
— Господи! — изпелтечи Лео и угаси двигателя. — Мамка му, да…!
Погледнах към приятеля му. Беше все в същото състояние, което обаче щеше да продължи само до моето напускане на сцената. Това се отнасяше и за Лео, ала докато при първия то се изразяваше единствено в скованост и често примигване, Лео пръхтеше, викаше, буйстваше.
— Хайде, разкарай се! Мърдай си задника, лисица… Ще се дотътриш до Мадрид пеша, дявол да го вземе! Ще ходиш да се гушкаш с шибания си татко…!
Забелязах, че е изключил блокировката на вратите. Извадих парите, които ми бяха дали, и ги сложих в скута на Педро.
— Това е, мамка ти, парцал! Разкарай се! Заминавай да се чукаш с татко си!
Тръгвах си. Наистина си тръгвах.
Дори бях излязла от колата. Но тогава се извърнах и го видях.
Подут като балон от собствените си викове, огромно парче сланина, натъпкано едва-едва в костюма. Стотина килограма пари и извращения, предназначени да тормозят беззащитни момичета. Плешиво парче месо с отвор по средата, откъдето изригваха мръсотии и псувни. Купчина лайна, типично шефче от XXI век, наблъскано с кока. Зададох си въпроса какво им правят на момичетата на тия частни партита в компанията на подчинения на име Педро.
Тия мисли бяха достатъчни да ме накарат да отворя вратата до шофьора, да стъпя с единия си крак върху седалката и да изстрелям другия към лицето му. Чух го как изхрущя насред „изчукай се с татко си“. И после настъпи оздравителна тишина. На задната седалка Педро изхлипа и се срина върху себе си.
Погледнах към Лео. Смачкан, окървавен. За отмъщение поне бях счупила носа на поредното си поражение. А може и да съм го убила, което, така реших, щеше да е нещо като нещастен случай.
— По дяволите — казах и затворих вратата.
Отдалечих се по пътя сред нощните поля, докато проверявах телефона за покритие, за да си извикам такси.
13
Понеделник, осем и петнайсет вечерта. Бях вкъщи, права държах в ръка телефона си. Мигането на диода ми показваше, че мога да издиктувам гласно номер и връзката щеше да се осъществи.
Гледах и знаех, че никога не бих се осмелила.
Щях да избера по-лесното, по-близкото до ума и по-практичното. Щях да се върна при Мигел, тоя път завинаги. Щях да се опитам да убедя Вера да зареже тая лудост. Аз също щях да се откажа и да си намеря друга работа. Воайора рано или късно, щяха да го хванат и аз и Вера щяхме да сме в безопасност.
На стената над телефона имах окачено огледало. Вдигнах очи и се взрях внимателно в себе си. Оттам ме погледна някаква жена с коса като от слама, лице само от очи, облечена надве-натри. И сякаш ми каза: „Двулична мръснице“, или нещо подобно. „Ще я изоставиш сама, както като убиха мама и татко. Не се и опитвай да си намериш извинение. Нали знаеш как ще постъпиш? Ще си наместиш задничето някъде на завет, за да не пострада. А тя ще остане самичка и ще продължи. Защото знаеш ли какво си ти всъщност? Диана Бланко, superwoman Диана Бланко в дъното на душицата си изпитва неописуем страх от Воайора, че ще я направи завинаги идиотка, като Клаудия, и то в най-добрия случай Страхът винаги ражда егоисти. Ето това е. Мен не можеш да излъжеш.“