Само че не беше вярно. Поне не напълно. Винаги съм се старала да бъда несправедлива към себе си, което ми е помагало да се преодолявам. Независимо от угризенията знам, че съм направила всичко възможно. През тия три нощи се отдадох изцяло, без всякакви резерви. Съдбата застана срещу мен, това е. Воайора не беше излизал на лов, въпреки нашите предварителни очаквания. Или някой от „неговите хора“ беше бродил из неподозирани от нас места. Или пък са обходили познатите кътчета и аз не съм успяла да ги привлека поради някаква причина. А вероятно точно там е неговият номер, тази тайнствена способност да избягва агентите под прикритие. „Само че аз, чуй ме добре, огледало, огледалце на стената, аз направих всичко, на което съм способна.“
„Това не е вярно. Не е вярно, че си направила всичко, което си могла.“
И отново погледнах телефона.
Бе понеделник, около осем и половина. Бях прекарала почти цял час права, пред апарата. И си припомних какво си бяхме казали с д-р Валие в онзи следобед.
Реших да го изненадам. Не мога да обясня защо, просто ми дойде така. Секретарката му съобщи името ми и въпреки това, когато влязох в кабинета, лицето му все още изразяваше учудване.
— Елена… Как си? Не се надявах да те видя… Седни, моля.
— Не се казвам Елена — изстрелях, без да сядам. — Името ми е Диана Бланко. Имате право, излъгах ви.
Отправи към мен недоверчив поглед, сякаш искаше да ме купува, но го смущаваше цената.
— Няма никакъв проблем — каза. — Не е необходимо да се оправдаваш. Основен принцип в терапията е лекуващият да е наясно, че пациентът никога не доверява цялата истина. И ще трябва да го приемем. Крачка напред е, че си решила да се върнеш. Не се обвинявай, че си скрила нещо от мен.
— Не аз съм го скрила — отговорих.
— Не разбирам.
— Скрили са го ония, за които работя.
Валие без нужда нагласи очилата на върха на носа си.
— Важното е, че си тук. Защо не седнеш?
Седнах. Усетих промяната в тона, стана студен и строго професионален. Изненадата се превърна в подозрение. Досетих се за причината, не бе успял да ме постави на точното място в своите класификации. Аз не бях някакво потиснато, срамежливо девойче. Не бях омъжената и с чувство за вина съпруга. Не бях тийнейджърката, която се хвърля с главата надолу в морето на наркотиците. Но всичките тия сравнения с „другите“ го накараха да се замисли, че все пак би трябвало да попадам в някаква графа, та дори класифицирането ми да изисква усилията и на друг, освен на психолог. Познавах достатъчно откачени и знаех, че не малко от тях започват своята изповед с фрази като моята.
Не се усмихнах, въпреки че ми се щеше. Не бях дошла да се забавлявам, а да облекча себе си. Така че започнах, много спокойно, още преди да ми е задал какъвто и да било въпрос. Кабинетът, както винаги, бе потънал в полумрак, единствено екранът на монитора осветяваше лицето му и някакви светли петна падаха върху произведения на индианското изкуство, дипломите и масичката за шах.
За мен няма да намерите нищо нито в Winf-Pat, нито другаде. Личната ми карта и осигурителният ми номер са на името на Елена Фуентес. И всички останали данни са фиктивни. Нищо там не е истина, освен инициалите ми в онова вестникарско съобщение. И толкова. Аз съм никой. — Той очевидно си помисли, че всичките тия признания са плод на отчаянието ми, само че аз побързах да добавя: — А и това, че ми го казвам, също не означава нищо. Все едно, че никога не сте го чували. Все едно, че тази консултация изобщо не се е състояла. Аз съм класифицирано явление. Държавна тайна. Нещо много опасно. Ако излезете от кабинета и разкажете на своята секретарка и половината от всичко това, няма да ви има след по-малко от двайсет и четири часа. Нещо като отровен газ, затворен в стъклена бутилка. С мен е необходимо да се борави внимателно.
— Ще ми навредите ли? — попита без промяна в гласа си.
— Не аз. Вие си мислите, че хората прикриват истината за самозащита. А аз го правя в полза на останалите. Затова миналия път си тръгнах, защото вие се опитахте да драскате с нокти по бутилката. Не съм ви лъгала за симптомите, наистина спя лошо, боли ме глава… Имаме лекари, които официално се занимават с нас, но бих желала да говоря с някого, който е далеч от моя начин на живот. В началото вярвах, че ще успеете да ми помогнете, без да съм принудена да ви разказвам за себе си, с някакви психологически способи, ако изобщо ме разбирате какво искам да ви кажа. Като например „взимай еди-какво си и прави не знам какво“… Беше глупаво. А вие сте прекалено добър. И като споменахте за Winf-Pat, разбрах, че трябва да изчезна просто заради собствената ви сигурност.