Млъкнах. Според изражението на доктора той бе стигнал до някакво заключение. Очевидно гледаше на мен като на горкото момиченце, което „си придава важност“ и е на прага на лудостта. „Вижте ме, докторе, колко съм забележителна.“ Бях решена да ликвидирам това впечатление, но полека-лека, без да подскачам по клатещото се мостче като начинаеща ентусиастка.
— И това е моята добра страна — продължих. — А лошата е, че всъщност съм една егоистка и… както го усетихте още предния път, вторачена единствено в себе си. Ето кое ме накара да поискам да се върна… Така че тази сутрин реших, въпреки опасността, която създавам за вас, да дойда и да се помъча с ваша помощ да си помогна. Обаче решението ще вземете вие. Ако откажете да ме слушате, ще се опитам да го разбера. Ще си тръгна и повече няма да ме видите. Предупредих ви за рисковете.
Даже не ме остави да довърша. Когато произнесох „ще си тръгна“, вдигна ръка да се защити, като че думите ми бяха нападатели, които заплашително се отправиха към него.
— Диана, тук съм на първо място, за да изслушвам хората. Ти дойде с надеждата да ти помогна и аз ще се постарая да го направя. — Позволи си да се усмихне. — И недей да се притесняваш, колкото и странен да е твоят разказ. Разправяли са ми и още по-учудващи неща.
Аз също се усмихнах. Настъпи предълга пауза, сякаш се наслаждавахме на изключителен десерт. И без усмивката да слиза от лицето ми, добавих:
— Нямате и грам идея за това, което ще чуете.
Говорих около десет минути, преди да реши да ме прекъсне. Вече всичко между нас беше, разбира се, различно: сякаш аз бях актриса, а той моята публика. Полека-лека интересът му от мен се насочи към това, което му разказвах. В началото тонът ми бе доста фамилиарен.
— Само момент, искам да ви кажа, че теорията за псинома ми е известна.
— Чудесно — засмях се. — Тъкмо ще ми я обясните. Аз така и не успях да я проумея.
— Вие твърдите, че онова, което сме, което мислим и вършим, е в изключителна зависимост от нашите желания, които ние изразяваме непрекъснато, във всяка една част от секундата: с жестове, с движението на очите, с гласа си… Някои психолози преди години допуснаха вероятността цялата тази енергия на изразяването да може да бъде измервана. Тоест чрез нещо като… математически израз, формула, геном, оттам наименованието „псином“. Той всъщност е езикът на нашето желание. Но се оказа невъзможно да се компютризират билионите варианти на човешкия израз и неговото обкръжение, както и динамиката на промените на средата, в която се намира. Все едно да бъдат вкарани в компютър безкрайните възможности в играта на шах. — Посочи масичката. Така че тази теория потъна в забрава. Не е възможно да бъде доказана. Или нещо бъркам?
— Само в едно — казах с усмивка. — Вече е възможно. Откакто са създадени квантовите компютри, които са в състояние да обработват милиарди операции за секунда… вече могат да бъдат регистрирани жестовете, интонацията, поведението, предвид една безкрайност от евентуални дразнители, и бе доказано, че е възможно да се класифицират по общи признаци. Има повече от петдесет групи, наречени „филии“, всеки човек попада в някоя от тях.
— Интересно. — Валие се усмихна скептично. — Не съм запознат.
— Защото е секретно — казах тихо. Той се пошегува и също тихо добави „ах“. — Принадлежащите към една и съща филия реагират по еднакъв начин на подобни дразнители. На нас, агентите под прикритие, ответните реакции ни помагат за идентифициране на принадлежността.
Дадох си сметка, че Валие се върна към диагнозата от предния път, според мен това бе „делириум“.
— Добре, добре. И каква е моята „филия“? Можеш ли да ми кажеш?
— Вие спадате към филията Лов — отвърнах незабавно. — Думичката не изразява всичко, не се опитвайте да я дешифрирате.