— Случи се, че на един от психолозите, които работеха по проекта за псинома, му дойде блестяща идея. Казваше се Виктор Дженс, вероятно знаете това име?
— Да, той е каталонец. Преди това беше криминолог. Но почина, нали?
— Преди две години. При злополука.
— Да, спомням си, имал е яхта и се удавил по време на буря. В нашите кръгове това бе събитие…
— Той бе човекът, който посочи начина за подбор ни агенти. И прост, и гениален: въз основа на собствените филии. Установи параметрите, според които носителят на определен вид псином би се почувствал удовлетворен да бъде агент, и организира програма. По нея в различни страни по света бяха отворени клиники. Всеки подрастващ, попаднал в тях поради някакъв свой проблем, се изследва предвид нашите нужди и ако неговата филия отговаря, той преминава към следващия етап. Предпочитат се хора, произхождащи от разпаднали се семейства, сираци, с тях нещата са много по-лесни. Държавата пое правните обосновки и обезпечаването. А тайната я пазим, защото става дума за нещо повече от работа, става дума за удоволствие. Кой би седнал да разказва за това? Пъзелът е стегнат здраво, отвсякъде, както виждате. — Усмихнах се. — В края на краищата човек прави онова, което му харесва, нали?
— Все пак такава „конспирация“ на психолози… — Валие поклати глава, вероятно колебаейки се дали сега да се обади да ме откарат с линейка, или да изчака сама да си тръгна. — Интересно, макар че, признавам, звучи ми като научна фантастика…
— Всъщност темата е много стара… Дженс твърдеше, че теорията за псинома е била известна още преди петстотин години. Казваше също, че всичките видове ги има в драмите на Шекспир. Това не се приема масово, но поне в Европа част от обучението на всеки агент е да изучи из основи произведенията на Шекспир.
— Значи, хващаме престъпниците, защото четем Шекспир…
Направих се, че не съм чула шегата на неверника.
— Същността на вашата филия например се проявява най-вече в сцената, когато крал Ричард II слиза от престола, в момента, в който иска да му дадат огледалото и го чупи…
— Да. — Валие разсеяно си играеше с една писалка. — Мога ли да знам каква е твоята филия, или това е държавна тайна?
— Принадлежа към филията Труд. Харесват ми определени физически черти в човешкото тяло… — Спрях за малко и поех дълбоко въздух. — Вижте, знам, че не вярвате нито дума от това, което ви говоря. Но аз се нуждая някой да ми вярва. Затова съм дошла. Така че ще се опитам да ви го покажа. Ще го направя много внимателно и се извинявам, ако след това се почувствате в известен смисъл неудобно.
Погледна ме над очилата си и аз за първи път усетих върху себе си погледа му на мъж. Като че му се предлагах на някой градски ъгъл по бюстие. Устните му бързо промениха изражението си от насмешка към презрение. Все едно ми казваше: „Аз съм психолог, а не някой пубертет, моля. Не на мене тия.“ Само че очевидно не му беше неприятно, че се реших да премина от теория към демонстрацията на нещо реално, така както си седеше сред своето интелектуално убежище, та колкото и откачена да бях.
— Ти? — възкликна. — И какво ще ми направиш?
— Ще направя няколко кратки движения тук на канапето — обясних. — Преди да свърша, ще вдигнете ръка към главата си, все едно, че си нагласяте очилата или се чешете, няма значение. Това ще бъде първият знак, че изпитвате удоволствие. После ще получите… силна ерекция. И това ще е вторият показател.
— Аха! — съгласи се авторитетно с мен, в смисъл, че намесването на сексуалната тема бе ключът за уточняване на диагнозата ми. Ала веднага след това се усмихна отново. — Чудесно. Давай. Да си остана ли седнал, или да се изправя?
— Не, така е добре — отговорих, повдигнах ръце под прав ъгъл със стиснати юмруци и застанах неподвижно, все едно бях прикована към стена. Не спирах да гледам към Валие, докато жестикулирах, но вътрешно в себе си се отдръпнах. Дженс щеше да го нарече „актът на абдикацията“. Бе сцена по Жил Илан. А декорът беше точно според предписанието, дори розовият диван не бе от задължителния реквизит.
Още преди да сваля ръцете си, Валие вдигна дясната към тила си и се почеса. В тоя миг си даде сметка, че го осъзнава, и я свали, разтреперан като от студ. Опита да се пошегува, за да смъкне напрежението.
— Не е необходимо да продължаваш нататък, мисля. Вярвам ти. — Погледът му бе вторачен в мен. Сякаш очакваше още нещо, някакъв знак, заповед, а аз знаех, че все още не е привлечен. Затрудни ме разсеяният му поглед.