— Моля, хайде да бъдем по-директни — казах. — Ако сте взели хапче за сън, сега ще ви се спи, нали? Причина и следствие. Аз съм причината, обясних ви го предварително, и вие реагирахте. Това е всичко. Представете си, че сте гледали филм или театрален спектакъл… Просто исках да добиете представа за своето желание и вашият псином откликна. — Почесах се по главата. — Ерекцията… ще премине скоро.
Остана да седи все така, с очи, вперени в моите, и примигвайки.
— Съжалявам — добавих, преглътнах слюнката си и установих буца в гърлото си. — Единствено исках да ми повярвате, докторе… Имам… имам нужда от помощ, от вашата помощ. Всички мои приятели, човекът, когото обичам, сестра ми… всички принадлежат към моя свят. Какво казахте? Театър? Да, животът ми представлява един театър… Имам нужда от малко искреност. — Млъкнах, за да вкуся удоволствието от думата. Очите ми започнаха да парят. — Работата ми харесва и в същото време ми се струва кошмарна. Искам да я изоставя, но моята сестра, която винаги се равнява по мен, участва в едно страшно опасно преследване… Трябва да продължа да я закрилям, ала не мога да намеря начина… Не зная с кого трябва да говоря… Необходимо ми е някой да ме изслуша, но не виждам как може да се случи, защото съм се превърнала в маска… — Обърсах сълзите от лицето си с ръка. — Съжалявам… Не исках да ви безпокоя… Съжалявам ужасно… Ненавиждам това, което представлявам…
Аристидес Валие седеше все така скован и бледен. Ако бе възможно една човешка душа да бъде изпепелена от слънчев лъч, го това бе неговата в този миг. Изчака да спра да плача и много тихо и решително каза през зъби, сякаш изричаше проклятие:
— Махай се. Махай се оттук.
Подчиних се и излязох да рева на улицата.
„Това не е вярно. Не е вярно, че си направила всичко, което си могла.“
Огледалото имаше право, разбира се, като всяко едно огледало.
Беше понеделник, почти девет без петнайсет вечерта, и в този момент взех решение. Почувствах дълбоко презрение към себе си, докато изговарях на глас номера, който набирах, и не можах да проумея откъде идваше то. Страх, че съм стигнала дотам да му се обаждам отново, още повече че искам го видя след толкова години. И ме обзе бяс, бяс като нещо лепкаво и гъсто, което застана на гърлото ми, и докато чувах сигнала „свободно“ веднъж, втори път, ми се дощя да повърна, но всичкото това се изпари, сякаш никога не е било, щом гласът му прозвуча в слушалката.
Казах само:
— Искам да говоря с господин Пийпълс. — И добавих: — Моля.
14
Паркът в Нулевата зона бе на юг от Мадрид, проектиран преди петнайсет години точно върху кратера от бомбата 9-N. Това бе едно тихо, сиво и въпреки всичко, може да се каже, почти елегантно място. Бе ограден с жив плет, вътре имаше алеи с цветя и безполови статуи, които като че ли всеки момент щяха да напуснат местата си и да тръгнат по алеите. Нямаше нищо странно, бе безлюдна площ от три квадратни километра, в която витаеха призраци и криминални, там никога не играеха деца. Дори през шлифера усещах студ. Бях облечена в трико, много специално, което можеше да бъде купено единствено по поръчка, жълто като канарче и целият му гръб, както и ръкавите, бе от прозрачна материя, която, гледана отстрани, въобще не се забелязваше, бях все едно гола. Не носех чанта и бях обута в ботуши. Вървях през локвите, останали след скорошните дъждове. И въпреки че тоя вторник в десет сутринта слънцето бе скрито зад огромни облаци, бях със слънчеви очила, може би защото така и не исках да видя лицето на господин Пийпълс.
Паркът бе заобиколен с приведени дървета като от приказките за вещици и осеян с разнесени от вятъра и мокри от дъжда листа.
Разправяха, че нощем млади проститутки от Изтока се катерят по дънерите, за да привлекат вниманието на желаещите, които се въртяха около това място в луксозните си автомобили. И още, че това можел да го потвърди всеки шофьор на такси, особено ако клиентът му е бил мъж. Никога не бях работила в Нулевата зона, но моите колеги, подвизаващи се в нея, не бяха виждали подобно нещо. Отдаваха слуха на обстоятелството, че тоя район се наричаше Малката мадридска Русия, въпреки че там живееха не само руски емигранти. От своя страна, терористичната организация, отговорна за 9-N, също бе сложила историческия си отпечатък върху парка.
Пространството под дърветата, и това беше заслуга на общината, бе осеяно с екстравагантни скулптури. По пътя си, който стигаше до красивата уличка „Корин“, минах край няколко направени от стъклопласт, седнали или болезнено превити, главите им бяха покрити с воали. Спомних си за един документален филм, в който казаха, че олицетворявали „човешката болка“. Не мислех, че е необходимо да се увековечават жертвите на 9-N, въпреки че бяха повече от десет хиляди и два пъти по толкова засегнати от радиацията, включително и онези, които бяха произвели тая бомба при домашни условия. А не ми харесваха и като символ на човешкото страдание. За мен лично то в никакъв случай не можеше да изглежда толкова естетизирано, по-скоро нещо от което на човек да му се доповдига, гнусно, агонизиращо сред писъци и гной. И аз го ненавиждах, така както мразех болестите. Не ми е минавало през ум, че заслужава да му бъдат посвещавани паметници. Нито на бубонната чума или на церебралната парализа.