Естествено, бях сигурна, че господин Пийпълс не разсъждаваше като мене.
Все едно двеста и двайсет волта електричество ме разтресоха от глава до пети в мига, когато различих в кадъра от голи дървета самотната, вглъбена фигура на уникалния, горд със себе си, велик актьор. Чакаше там, където се бяхме уговорили, в самия край на парка, до улицата. Разпознах го даже в гръб и докато се приближавах към него, си дадох сметка, че малкото на брой години се бяха стоварили отгоре му с далеч по-голяма тежест от простия сбор на дните си.
Когато се запознах с учителя, той вече бе стар, но сега се беше състарил. Бе се прегърбил, сякаш седеше на последния ред в театъра и се мъчеше да види сцената. Носеше шапка със спусната надолу периферия, дори си бе оставил и брада. Бе забил в земята бастун, като дървения крак на пират. На няколко метра от него тийнейджъри, по парцаливи джинси, с плетени шапки с червени петолъчки и увити в шалове, убиваха времето, опрели гърбове о зид с някогашни графити. Преди да ме забележи и да ми отправи обичайните за него предизвикателни фрази, видях как дечурлигата сочеха „дядката“ с шапката и го наблюдаваха, както се съзерцава разтапящ се снежен човек. Не им обърнахме никакво внимание.
— Здравейте, господин Пийпълс — поздравих го.
Пестелива усмивка разтегна снежната брада под костеливите му скули и кръглите черни очила.
— Здравей, Диана — каза д-р Виктор Дженс.
— Обичам да се разхождам из този парк. Кара ме да си мисля за себе си: нови постройки върху развалини и трупове. Подходящо място за усамотяване. Не са те проследили, сигурна ли си?
— Не, не, разбира се. — Въпросът ме изненада и без да ща, се огледах наоколо. Минувачите бяха много нарядко и наподобяваха онези наши упражнения, в които се движехме със завързани очи, мърморейки откъслечни неща, като изпаднали в транс.
— А, преди да съм забравил… — изсмя се Дженс дрезгаво. — Благодарен съм все пак, че не добави нищо, като си казахме „здравей“, нито даже като млъкнах преди малко. От рода на „колко се радвам, че…“ или „добре, че успяхме да“… и така нататък. Сигурно се радваш точно толкова, колкото ако някоя хлебарка ти се разходи по лицето, ясно ми е. Хубаво е, че поне не се преструваш. Което означава, че се преструваш успешно.
Усмихнах се без особено желание, за да прикрия неудобството си, което изненадващо ме бе обзело. Бяха минали само две години, но пред мен стоеше един друг Дженс. Едно химическо съединение между сила и слабост. Привличаха вниманието ми вратните жили, които поддържаха изправена главата му, и плетеницата от бръчки около очите иззад черните очила, треморът, който караше ръцете му досущ да приличат на протегнатите несигурни и вкочанени длани на бездомен просяк. Това ме стъписваше и трудно успявах да го преодолея. Насилвах се да мисля, че пред мен стои именно той. Виктор Дженс, превърнал се в старец. И се преструваше успешно.
— Ще ми разкажеш ли какво става по този свят… Научавам това-онова, но далеч не всичко. Занимавам се най-вече със себе си. Онлайн срещи с личния ми лекар, един цвят таблетки сутрин, друг цвят вечер, нали знаеш… Водя си дневник кога ходя до тоалетната. Понякога по цяла сутрин се чудя ходил ли съм по нужда на ставане, или не съм… Когато човек започне да забравя собственото си лайно, значи е дошло времето да спусне кепенците… И въпросите към самия себе си следват един подир друг… Ала смисълът е все един и същ: какво си направил в тоя живот? Имам предвид неща, които са си заслужавали труда… И знаеш ли какво си отговарям? Че да, успял съм все нещо да постигна. И сега това именно нещо се разхожда с мене в парка. — Измърморих някаква учтива глупост за благодарност, но ме прекъсна. — Стига, млъкни. Нищо друго положително не мога да кажа за тебе.