— Не от благодарност за думите, а че се отзовахте на поканата ми.
Дженс внезапно размаха бастуна си.
— Точно така, Диана, аз бях този, който остави вратата отворена за тебе, аз съм, който може да ти я затръшне под носа. Не съм пожелал — не съм го направил. Ти си моето послание, онова, което оставям след себе си, наследството ми, защо да не поискам да те видя? Клаудия Кабилдо и ти, моите олицетворения на белия свят… заринат в развалини, остарял и млад, потънал в кроткия си сън… — Огледа се внимателно, като че наистина бе забелязал някого задрямал именно по тоя начин. — Казах ти, че винаги можеш да разчиташ на мен, дадох ти номера на Пийпълс. Никой друг не ме познава като такъв. Не желая да се виждам с когото и да било. Не искам нищо да знам. За мен светът е свършил.
След кратко мълчание, с което, без да ще, подчерта важността на последното си изречение, и докато все още вървяхме по края на парка, Дженс вдигна набръчканото си чело изпод непретенциозната шапка.
— Виждаш ли я? — каза. — Клаудия?
— От време на време.
Отново пауза. И пак въпрос:
— Как е?
— Различно — отвърнах. — Бях при нея миналата седмица и май че ме позна. По принцип обаче не може да излезе от това състояние. Понякога дори не ме и забелязва.
— Ренар направо остърга и съзнанието й, и всичките й рефлекси. Специалист е в това. Да, да, момичето войник… Моето момиченце войник… Много си мисля за нея. В края на краищата я създадох аз. Както и тебе. Диана, моята Диана… — Постепенно, докато повтаряше името ми, гласът му затихваше. И после се засмя. — Спомняш ли си усилията, които положихме, за да постигнеш маската на подчинение? От войник, преливащ от тестостерон, да се превърнеш в ученичка с бели чорапки и само шестици… „Да, господине, да, господине.“ Колко трудно ти се удаваше, за разлика от Клаудия.
Замълча. Погледнах назад и си дадох сметка, че сме изминали много по-малко път, отколкото ми се струваше. Пред очите ми още бяха момчетиите край зида и чувах смеха им. Разбрах, че да се движиш в пространството заедно с Дженс, бе все едно да плуваш в неговото време. Намирахме се на две крачки от тротоара. Малката уличка срещу нас продължаваше да се казва „Корин“, а по-нататък, зад една тревна площ, огромен супермаркет и жилищна сграда предлагаха мнимо спокойствие.
Духна вятър и вдигна в един и същи миг и полите на шлифера ми, и на дебелото вълнено палто на Дженс.
— А ти, какво? — попита. — Чух, че си искала да се оттеглиш…
Изобщо не се учудих, че е напълно в крак със събитията.
— Да… привършвам някои работи. Като ги оправя, ще напусна, така е.
— Да — каза Дженс.
Мразех себе си заради неудобството, с което му отговарях, и затова отвърнах раздразнено:
— Влюбена съм. Искам да изживея и нещо друго, да си родя деца например, после кой знае… Мигел Ларедо, спомняте ли си го? Имаме взаимоотношения с него от една година горе-долу. Възнамеряваме да живеем заедно.
Дженс клатеше одобрително глава и от време на време произнасяше по едно „Аха!“. Фиксира погледа си върху мен, а аз изпитвах усещането, че стъклата на очилата му са непрогледни, но че въпреки това е в състояние да вижда през моите. Като млъкнах, добави:
— А сестра ти? Предполагам, че продължава да тренира…
— Шило в торба не стои — усмихнах се. Навила си е да постигне нещо забележително.
— Аха! Воайора. Не се учудвай, че ги зная тия работи — предупреди ме. — Падиля ми изпраща най-редовно бюлетините.
— Значи Падиля е наясно, че сте жив.
— О, за бога, разбира се. И оня търгашин, забравих му името… Алварес… да, Алварес Кореа. Тия двамата знаят всичко. Непрекъснато се душат един друг, може и в едно легло да спят… — Смехът му изскърца наново. — Само че онова, което не знаят, е къде съм. И затова не искам да им казваш къде си се срещнала с мен. Да продължават да си мислят, че съм в Париж или в чифлика… — Само споменаването на чифлика, като нещо и страшно, и желано, което не бе изключено отново да ме сполети, ме изпълни с ужас. За щастие Дженс разсеяно минаваше от тема на тема. — Ами точно на Падиля му хрумна да се възползвам от факта, че от време на време обикалям с яхтата, и как точно да инсценираме смъртта ми… По тоя начин никой нямаше нужда от труп. Нали ти е ясно, че този театър със смъртта ми не можеше да мине без тях… Все едно да откраднеш от крадец. Сам не бях в състояние да го организирам. Но затова пък до днес съм удържал положението да не се срещнат с мене… по какъвто и да било повод. Пращат ми бюлетина на електронен адрес, аз прекарвам пощата през филтри и чак тогава си я препращам на моя. Това обаче са наивни работи, стига да поискат, и ще ме сгащят. Хубавото обаче е, че предварително ще знам и ще направя така, та никога да не им се прииска отново. Те имат нужда от мен, не аз от тях.