Всъщност кипях от бяс. И знаех, че Дженс има право: на Падиля и през ум не му бе минало да маха Вера. Доверяваше се на нейната невинност като на бомба, пъхната в пликче за подарък. След кратък пристъп на кашлица в носната си кърпичка Дженс продължи:
— Отправната точка е колко удоволствие можеш да предоставиш на чудовището. Много? Тогава не ставаш. Цялото? Тогава, може би, ставаш.
— Чудесно я знам отправната точка.
— Да, но само на теория. Не си я консумирала. Къде, по дяволите, ми е джобът? — Опитваше се да вкара влажната кърпа в светлозеления си панталон. — Една дама от време на време ми купува дрехи, само че ги избира, като че ли ме пробва за алцхаймер… Така е…
Виждайки го толкова остарял, толкова очевидно грохнал, направих грешката да прибегна до неговото съчувствие.
— Става дума за сестра ми… Това, което казвате, може да е вярно, само че момичето е Вера…
— А, не, госпожице. Не, тук бъркаш. Защото става дума за Воайора. И от самото начало става дума за него. Ченгетата сте важни до момента, в който привлечете към себе си чудовищата. Ти си доста вкусна, но не можеш да му доставиш такова удоволствие, каквото би успяла Вера, и по тая причина ще избере не теб, колкото и да пухтиш и да се предлагаш. Освен това той е психар-гений и никога няма да клъвне на професионална стръв като тебе. Има си някакъв номер. Докато Вера е неопитна и това ще му е точно по мярка…
— Попадна на Елиса Монастерио.
Дженс се приближи плътно до мене. В стъклата на очилата му видях двойното си отражение като парцалена кукличка вуду, взета на прицел от острия му поглед.
— Не си играй с мене, мила. Монастерио е същата като сестра ти, съвсем начинаеща… Дори и да предположим, че в тоя случай има някакви несъответствия… Ще трябва да изчакаме…
Стори ми се, че чух нещо. Помислих, че си въобразявам, но видях как Дженс също извъртя глава към улицата. В продължение на един миг и двамата стояхме като обсебени и не долавяхме нищо повече от онова, което впоследствие предположих, че е вик, дошъл от пуснат високо телевизор. Дженс отново се извърна раздразнено към мен. Винаги сме били еднакво високи, ала сега, прегърбен, ми стигаше до шията. Приличаше на старец, вторачен в гърдите ми.
— И така, в края на краищата защо дойде?
— Казах ви, търся помощ. Наричайте го както щете. Аз обичам сестра си. Можете да си мислите, че това е особеност на моя псином. Приемам играта, съгласна съм. Но пак повтарям, обичам сестра си и искам аз да съм тази, която ще хване тоя козел, а не тя. Вие знаете как го прави, че да избягва професионалните агенти. Какво искате в замяна, за да ми го съобщите?
— „Искам… Искате…“ — Вятърът духна и Дженс нахлупи шапката си. — Откога личната воля на полицейската примамка я прави по-притегателна за жертвата?
— Аз винаги съм била най-притегателната, докато вие бяхте мой учител.
Този път усетих, че комплиментът си свърши работата.
— Диана Бланко… — Млъкна и се засмя с дрезгавия си глас. — Помня, че още първия път, когато те видях, ти казах: „С това име нищо друго не можеш да станеш в тоя живот, освен ченге под прикритие… Диана Бланко… Ще ти се залепят всички гадове на тоя свят… Ти си идеалната!“ — И се посмя на тази стара история. — Как се казваше онова момиче, дето ни напусна още преди да излезе нещо от нея? „Шефката“, вие така я наричахте… — Спомни си развеселен. — Да, Тереса Обрадор… И сега я виждам по време на пантомимите с онази боа перушина, по-жълта и от дрехата ти… Само че ти не можеше да понесеш нейното лидерство. И въставаше… Клаудия не се поддаваше чак толкова като тебе на тия глупости, но й угаждаше и се правеше на подчинена, докато ти го раздаваше натюр…
— А вие все ме укорявахте, че не съпреживявам.
— Така е и знаеш ли защо? За да ти направя удоволствие. На теб трудностите ти доставят удоволствие. Целият ти псином започва да звънти, когато пред теб се появява препятствие, и ти се самонасилваш да положиш усилие… Филията Труд, нали? Затова сега си обсебена от Воайора, разбира се. Твърдиш, че това, което желаеш, е да защитиш сестра си. А аз съм убеден, че ти желаеш него.
— Аз пък ви казах, че всичкото това можете да го наричате, както ви се иска.
— Само че е много важно да се познават мотивите. Много! Ще ти разкажа нещо. Уверен съм, че през всичките тия години си се питала защо режисирах тоя спектакъл с моето изчезване и мнимата си смърт. Е, очевидно не съм си… отишъл. — Засмя се нервно. — Както онези етюди, в които трябваше да се самовъзбудиш, без да имаш каквото и да било желание за това, и после да се успокоиш. Говореха, че по един или друг начин съм незаменим и ще остана, а в същото време ме подтикваха да си замина. Колкото до Ренар… Това прехвърли всякакви граници, бе отчетено не само като пълен провал, но и като голям скандал. Търпението им към мен се бе изчерпало и ми теглиха шута. Ако знаеш какво ми наговориха… Стига да можеха, щяха да ме изтрият и от телефонния указател. И защо? Предполагаш ли? Аз бях едно лайно, но тяхното собствено. Гнусяха се да ме пипат без ръкавици. Така че именно на тях им хрумна да изчезна, а на мен — това да стане чрез публичната ми смърт. И Падиля се сети за яхтата… Каза на Алварес, той го сподели с великата си Вавилонска курва, на която лиже задника, всички се съгласиха и проектът се осъществи. Искаха да ме ползват тайничко. Сега съм „съветник“ в Министерството. Ненавиждат ме, ама опират до мен. Ясно им е, че без мен не могат. Знаят го от петнайсет години. Погледни този квартал… Тоя парк, „Бомбата“, е направен върху три квадратни километра. Двама, най-много двама полицаи под прикритие бяха нужни да проникнат в онази организация и да предотвратят касапницата. Само че вместо това какво сториха? Пуснаха шпиони от XX век, микрофони, наблюдатели, анализатори… Обикновеният арсенал. И изобщо не си дават сметка, че технологиите не са в състояние да се противопоставят на лудостта… И само едно случайно стечение на обстоятелствата направи така, че всички тия килотонове да гръмнат тук, малко встрани, а не в центъра на града. Десет хиляди убити. Двайсет хиляди ранени. Трийсет процента от попадналите в обсега на радиацията болни от рак. След 9-N се втурнаха да назначават полицаи под прикритие. А сега… политиците, без значение от коя партия са, се споглеждат засрамени като педерасти, хванати на калъп, и казват: „Нямаше как, трябваше да го изгоним. Провали се с Ренар… Неговата ученичка, Клаудия, се провали и Ренар я смачка… Не можем обаче да се разделим с агентите. Имаме нужда и от Виктор Дженс. Повече от всякога.“