Тя пусна заложника, който се сви с викове и плач, и свали оръжието, объркана, обсебена от мен.
Когато полицейският изстрел я просна на земята, си казах, че в сметката се прибавя още един мъртвец, който ме е пожелал.
Малко след това Дженс и аз се върнахме обратно по пътя, отдето бяхме дошли. Зад себе си оставихме водовъртежа от полицаи, линейки, пожарникари и всички ония обществени служби, които се оказват толкова полезни, когато катастрофата вече е настъпила. Жертвите: жената полицай и единият от нападателите. „Дръпнатите очи“ бе предпочел да се предаде, след като видя другарката си да се сгромолясва. Заложниците поне бяха невредими. Розов край като за ТВ сериал. Дженс изкоментира с кротка ирония: „Дребните неприятности да живееш в покрайнините“, след което нито той, нито аз отронихме дума.
Все едно излизахме от някакво впечатляващо театрално представление. В един миг обаче Дженс се спря, сякаш за да проучи земните недра с бастуна си. Не ме погледна, ала усетих, че се усмихва.
— Не мога да не ти кажа, от много време не съм те виждал в действие, но беше, майка му стара, безупречна. Никога не съм си и помислял, че една Разюзданост може да се направи и така… Диана Бланко, най-бързото ченге в Мисисипи…
И ровеше ли, ровеше. Разбира се, замълчах. Знаех, че ще поиска нещо, така че го изчаках.
След малко каза:
— Предполагам, че трябва да ти бъда благодарен. Ти спаси живота ми. Наистина — добави, като престана да ровичка с бастуна си, сякаш му бе хрумнала неочаквана идея. — Живея наблизо. Хайде, ела с мен. Ще ти покажа как държавата се отплаща за труда ми. И искам нещо в замяна.
— В замяна на какво? — попитах.
Но Дженс продължи да върви с накуцващата си походка, без да отвърне.
15
Въобразявах си, че Дженс обитава някакво много специално, тайнствено място, само че всичките ми представи се изпариха, когато влязохме в малкия му апартамент, третият вляво, в един нов блок близо до Нулевата зона. Сградите тук бяха безлични и всички си приличаха, притиснати една до друга по продължение на улицата, с фасади от край до край с прозорци със зеленикави пердета. Входът беше окупиран от изкопни машини и незарити канавки. След като набра кода за влизане на прашното табло, Дженс обърса прахта от ръцете си в светлозеления си панталон. После го видях да се изчервява и докато изкачвахме стълбите, изсумтя, че никога не вземал асансьора. Не знам дали го направи, за да предизвика съчувствие. Но скоро наистина успя да ме учуди.
— Няма нищо луксозно — произнесе баналната фраза, докато ме пропускаше да мина. — Можеш да си оставиш шлифера на тоя стол… Не е задължително да си бършеш обувките от калта в изтривалката. Освен това изтривалка няма… — И пак дрезгавият му смях. — Моята съветска адютантка ще я изчисти, като дойде.
Всъщност не липсата на разкош бе онова, което ми се стори необичайно. Неговото жилище с мебели от дърво в Париж или барселонската му къща, и двете бяха обзаведени по спартански. Нямах предвид историята, която винаги е била особено важна за Дженс. Казваше, че единственият смисъл на съществуванието е миналото. Боготвореше онова, което бе получил в наследство: големи морски пейзажи, тапицирани мебели, огромни библиотеки, дъх на консервирана субстанция. Бе привързан към каталонските си и италиански корени, към дългата фамилна сага от уважавани медици, на чийто връх стоеше неговият баща, хирургът д-р Рикар Дженс. Понякога се стараеше да подражава на своите предци и навици и жестове пред някаква въображаема публика и да доказва, че е съществувал още преди своето раждане. „Да се уважава миналото, значи да се гради бъдещето“, обичаше да цитира баща си.
Само че, имайки предвид това жилище, за Дженс нямаше нищо по-несигурно от бъдещето.
Всяко нещо на тоя свят, в което липсва характер, ме плаши. Все едно виждах младеж, седнал на маса в трапезарията на старчески дом. Замислих се дали не се е съгласил на това в замяна на нещо друго: пари, анонимност или кой знае какво. Започвах да се изнервям.
— Ето, един пенсионерски кошер, каквито обитава средната класа — обясни, докато търсеше място (или може би мястото) да си остави шапката и палтото, което успя да съблече. — Тук си живеем чудесно, но аз престанах да им ходя на събранията на входа, защото една шейсетгодишна матрона се опита да ми се лепне. Е, не можеше да се избегне, беше й написано в псинома, ха-ха-ха. Не обичам съседи — заключи без никаква нужда. Още докато изкачвахме стълбището, го забелязах да се взира във вратите на апартаментите като в леговища на опасни зверове. — Седни, моля. Мога да направя кафе или още по-добре, ако Анушка е оставила готово… Имам и вино. Съдържателят на една кръчма тук ми подарява по една каса за всяка Коледа… Престани да се притесняващ за калта…