Бях се взряла в ботушите си, но в действителност, помислих си, това го каза като извинение, задето ме огледа, най-вече жълтото ми трико с прозрачен гръб. Останах права, сложих шлифера върху един стол и поисках вода. Паузата ми предостави възможност да приключа с огледа. Май имаше три стаи хол, кухня и спалня, без да се брои банята в дъното на коридора във формата на кръст. Холът бе добре осветен, преобладаваха метал и пластмаса, без следа от старинни вещи. Най-впечатляващото бяха лавиците, препълнени с книги, масата с вграден екран и репродукция на известния „портрет на Шандос“ на Шекспир (единственото, което бе запазил от миналото) на малкото стена, останала свободна от рафтовете и прозорците. На масата имаше чиния с кори от портокали и чаша със следи от кафе с мляко. И миришеше на беглец. Както миришат онези, които живеят като бежанци.
Дженс се върна, нахлузил някакви сиви пантофи, с тънък лилав шал, омотан около врата. Със зеленикавата жилетка, светлозеления панталон и снежнобялата коса приличаше на екстравагантен уличен артист. Бе свалил тъмните очила и видях отново избелелите сини очи, подаде ми чаша и успях да зърна в тях неугасналата мощ на Дженс от онова време. И веднага след това старостта като пелена се спусна над всичко. Извини се, че е забравил нещо, отиде до масата и размаха ръка пред екрана. Бе качена онлайн медицинска програма, забелязах магнитна гривна на тънката му лява китка.
— Кръвното играе — обясни, докато проверяваше състоянието си на екрана, където нещо непрекъснато пиукаше. — И това, дето едва не ме застреляха, учудващо не го оправя… Контролирам си и пулса… Допускам, че ми се живее и че правя необходимото това да продължи възможно най-дълго, понеже в противен случай не разбирам защо си давам толкова зор да следя тия дреболии…
Отпих две глътки и отведнъж осъзнах, че драмата на Дженс ме интересуваше далеч по-малко, отколкото моята лична. Която освен това бе далеч по-актуална.
— Какво искате от мен, Дженс? — попитах го. — Да се разберем веднъж завинаги.
— Какво искам от теб? Какво мога да искам? — Очите му се разходиха по мен от горе до долу и се върнаха отново върху монитора, като че ли отговорът на тоя въпрос изобщо не бе необходим. — Удоволствие, естествено. Това е, което желаем всички, във всеки един миг от живота си. Дори когато предизвикваме болката, се стремим към удоволствие. Ти го знаеш прекрасно.
Стиснах юмруци. Нападнаха ме спомени за унизителни упражнения там в чифлика и думите му пораждаха експлозия от негодувание. Но продължих да го наблюдавам през тъмните стъкла на очилата си.
— Това не е отговор.
— Може би, ала е единственият, който мога да ти дам. — И загаси монитора с махване на ръка. — Ти си все същата, както винаги: търсиш отговори, които знаеш предварително. Ученичката и учителят… Колко съм се мъчил да преодолея това в тебе! Знаеш ли какво искам? Искам да сънувам. Не да спя, обърни внимание… Спя като бебе, без никакви хапчета. Само че нощите ми са абсолютно черни, сякаш лентата в подсъзнанието ми се е свършила. Всичко, което върша, го правя, защото го искам, вече не се случва нищо против волята ми. Даже си мисля, че и сърцето ми бие, понеже аз самият се напрягам и го заставям. Мечтая да направя нещо неволно.
— Станете ченге — отвърнах му.
— Много смешно! — Пусна дрезгавия смях и кокетно поглади забележителния си бял перчем. — Нямам намерение да будя съчувствие, миличка, а да отговоря на въпроса ти…
— Не успяхте в нито едно от двете начинания.
Замълча и неочаквано ми посочи прозореца.
— Искам море. Това е другото, което искам. Много ми липсва. Липсват ми също така сивите барселонски делници… и морето там. В Мадрид има прекалено много прах. Лошо място за бляновете ми. А аз си мечтая, както всички на тая земя. Малко е банално, но кой напуска чакалнята на живота доброволно?
Не си заблъсках главата да разгадавам смисъла на думите му. Бях навикнала да не го разбирам. Дженс живееше за това да бъде тайнствен. Да бъде проумян, за него бе съкрушително.
— В края на краищата — добави — дори не се стремя към любовта ти. Не съм ти баща.
— И добре правите — промърморих.
— Просто искам да ти обясня собствената си вулгарност. По-скоро своята привидна вулгарност. Ако ти беше някоя незабележителна, та даже и ченге… Само че виж… На двайсет и пет си и толкова красива… Малко си се закръглила и много ти отива. В чудесна форма си. По улицата хората се обръщат след тебе. — Опираше се на облегалката на стола пред себе си, сякаш се нуждаеше от бастуна си, за да запази спокойствие. Изглеждаше толкова стар, че комплиментите, които ръсеше, започнаха наистина да звучат бащински. — Утре ще бъда мезето на тоя квартал, потънал в руини… Моите съседи, старчоците, ще има да се питат коя си била ти… Някои ще сметнат, че вече са те виждали в някой филм. Как е могъл да си позволи лукса да бъде с такова момиче, ще си приказват. Ето, това вече е вулгарно. Ненавиждам го.