Прекъснах го с нетърпение.
— Кажете какво искате в замяна. Вулгарно или не, а аз ще кажа дали приемам.
Изгледа ме повече разтревожен, отколкото изненадан, но вече знаех, че на една определена възраст тревогата престава да ни изненадва.
— Желая да ти обясня защо искам да сънувам — отговори и неочаквано престана да бъде сладкодумната бабичка, показа зъбите си.
— Тази част от разказа вече ми е ясна.
— Не чак дотам с твоя емоционален мозък. Възприела си, което ти казвам, само толкова. Емоциите винаги преобладават, въпреки че блестящият ти разум се опитва да ги контролира… Умът ти е като тоя кок, дето си си го направила, много сложен, но не успява да усмири косата ти. Любопитно е. Помня, че такива неща ти говорех още в началото, като се запознахме. На шестнайсет беше огън. Бе открила удоволствието от това да си ченге, а аз настоявах: „Диана, освободи се от своите чувства. Ако наистина желаеш да бъдеш агент, с тях няма да успееш. Това е единствената работа, която можеш да вършиш отлично, но само тогава, когато не желаеш да я вършиш.“ И въпреки това знаех, че ще станеш от най-добрите. И затова избрах тебе, нали така? Работех с теб персонално. И постигнах онова, което исках. Четири години труд, извайване. Беше една малка красавица. Видях всичко, което трябваше да бъде забелязано в теб, и те накарах да правиш всичко, без изключение. Има любовници, които прекарват цял един живот сред сладострастие, без да опитат и половината от онова, което ти си правила пред мен. Както и Клаудия Кабилдо, и онази англичанка, Мия Андерсън, или Мигел Ларедо, или Алфредо Фромър… Извинявай, че говоря така, но трябва да съм кристално ясен. Ако искам нещо от тебе, не бива да съм в позицията на някакъв си там старец в зелено. Бих се чувствал много по-унизен от собствената си молба, отколкото ти от това, че я удовлетворяваш…
— Вече ви казах, че съм напълно наясно.
— Така да е — съгласи се.
Останахме за миг вгледани един в друг. Полагах усилие да овладея отвращението и страха си от присъствието му и да му покажа, че вече не съм ученичката, която се упражнява на мачтата на неговата яхта. Но си давах сметка, че беше прав в едно: като ченге под прикритие бях правила предостатъчно неща, за да ме интересува чак толкова дали ще направя още едно. Просто трябваше да го приема.
Свалих очилата и ги прибрах.
— Ще направя каквото пожелаете, но не безкористно.
— Естествено, договорът си е договор. — Дженс възприе принудено естествен тон. — Искаш ли да хванеш Воайора, или не?
— Искам да знам как мога да го привлека към себе си.
— Това е лесно. Като му доставиш удоволствие. Единственото нещо, което желаем ние, живите. На нашия език това означава, че избираш оня, който подхожда на твоя псином. За нещастие тази, която отговаря в най-висока степен на подобен критерий, е Вера, вече ти го казах.
— Да речем, че съм съгласна.
Реакцията ми го изненада.
— Тогава?
— Тогава това е желанието му, което ще го идентифицира. Да посегне към него. А вие казахте, че това е само върхът на айсберга. Отдолу има още много неща, неизвестни и безбройни, които определят неговия псином. Аз искам да се превърна в собственото му желание, което той самият не е в състояние да управлява.
— И да пренебрегне. — Дженс се съгласи с усмивка, все едно ме поздравяваше за мисълта. — Искаш да си неизбежна и безупречна. Само дето забравяш, мила моя, че за да го постигнеш, ще трябва да се отървеш от себе си. А това е малко страшничко. Не сме способни да съзерцаваме най-дълбоките си желания и да си останем хладнокръвни.
Имах готова реплика по тоя въпрос.
— Именно вие можете да ми помогнете да постигна точната граница. Равновесието между удоволствието му и страха. Онова, което не е в състояние да пренебрегне въпреки собствения си страх.