— Маската Йорик.
— Да, обобщаващият образ. Вярвах, че във вътрешността ни, в епицентъра на нашето желание, където клокочи лавата, която ни кара понякога да избухваме от удоволствие, образите, които носим, са едни и същи. Ако не е така, поради каква причина съществуват символите? Тук вътре, в недрата ни, нашите желания, твоето и моето, са едни и същи, имат една и съща форма. Той го е знаел… — И докато говореше, посочи портрета на Шекспир. — Именно заради това неговите произведения са ни интересни на всички… Винаги съм подозирал, че маската Йорик се съдържа във всяко едно от тях. Толкова труд съм положил, за да я дефинирам…
За миг и двамата се вгледахме в писателя: заострената му брадичка, обицата на ухото, зареяния му лукав поглед. Стори ми се немислимо и също така обезпокоително това, че Дженс продължаваше да вярва в онова Елдорадо на псинома, в легендата, дето самият той бе съдействал да се сдобие с живот, в съществуването на маската, способна да подчини всички филии, която самият той бе кръстил на името на мъртвия шут Йорик, чийто череп Хамлет държи в прочутата сцена. Може би това бе признак на старост.
— Обаче не успях — каза накрая, все едно говореше на портрета. — Подобна маска изисква от агента тотална липса на вътрешна воля, а това е непостижимо, от което и да е живо същество. Би трябвало да си мъртъв, за да постигнеш Йорик, ако предположим, че него го има… — Погледна ме и забелязах в изражението му доволство в противовес на пораженческия тон. — Така че единствената възможност, с която разполагаме, е невъзможна… Дори и Шекспир не е успял да я открие.
— Има и по-конвенционални средства. Моето желание е да бъде употребена за спасението на сестра ми…
— Да се възползваме от него като емоционална добавка. — Направи се, че разсъждава върху това, и почеса брадата си. — То е в стила на техниката на Федер при маската на Безделието: не искаш да заловиш Воайора, а искаш да спасиш сестра си, като по тоя начин, без да се стремиш конкретно към това, го привличаш… Мисията е изпълнена. — Не отговорих. Грозна усмивка се изписа на лицето му. — Само че сметката не излиза. Воайора е опитен и също така… бих казал, знае ужасни номера, за да надушва ченгетата… Докато не прекрачиш тази бариера, няма да успееш да го хванеш.
И изведнъж се усетих. Бях напълно сигурна, че си играеше с мен по същия начин, както си бе играл и преди, още от самото начало, за да получи от мен онова, което желаеше.
— Вие знаете кой сте… — Изрекох го бавно. — Просто кажете какво искате в замяна, просто кажете и аз ще го направя.
Като че ли това изречение бе паролата, която той чакаше. Мръдна ръката си, щорите зад гърба му се спуснаха и холът потъна в непрогледен мрак. Една настолна лампа светна пред мен и ме заслепи. Усетих топлина, чух изскърцването на стол.
Остана известно време така, седнал, загледан безмълвно в мен, лицето му разсечено от сенки. Бялата му коса заблестя под светлината, която падаше върху главата му.
И тогава каза какво желае.
16
Горе-долу по същото време на деня, докато Дженс обясняваше на Диана Бланко в какво се състои онова, което желае от нея, Алберто Алварес Кореа, комисар за връзка между Вътрешното министерство и Центъра по криминална психология, забеляза автомобила. Бе нов модел сиво-зелено беемве, със затъмнени прозорци, паркиран от другата страна на улицата. Алварес не беше в състояние да види човека вътре, но знаеше, че срещата е именно на това място.
Увит в черния си лоден и полюшвайки в ръката си куфарче за документи, като един съзнателен редови гражданин, Алварес, преди да пресече, погледна наляво и после надясно. Улицата носеше името на историческа битка от времето на известен крал, но той не помнеше нито къде се е състояла, нито името на краля. Разделяше две огромни сгради с офиси в Кампо де лае Насионес и по нея минаваха единствено младите служители в тях и хора, работещи в околните луксозни автосалони. Имаше още два ресторанта и една винарна. Заведението отстоеше на няколко крачки от автомобила и бе разкрасено с бъчви, поставени около входа, и това нямаше как да не припомни на Алварес тъпата случка, която някой от участниците на тазсутрешната „неформална“ закуска с вътрешния министър и директорите на разузнаването, на човешките ресурси и на оперативния отдел в Националния център за разузнаване разказа. Присмиваха се на организационния секретар за някаква среща през лятото с колеги от чужбина, който бе включил в програмата разни развлечения, между които и посещение на винарни.